Нино Ричи - В стъклената къща

Този път обаче баща ми не пожела да отстъпи от своето. През април, когато земята се размекна — след като толкова дълго бе скована от зимните студове — дойде булдозер, за да подравни един парцел около оранжерията, а след още няколко дни се появи камион, натоварен с метални рамки, колове и подпокривни греди. Чичо ми не можеше нищо да направи, изправен срещу този грамаден куп от метал, нахвърлян отстрани на оранжерията. Но един ден, за наша искрена изненада, видяхме как той, следван от семейството си, потегли от къщата, заедно с няколко куфара и един дървен сандък — това бе багажът, с който бяха дошли тук от Италия. Това, че всичко стана толкова набързо, ме накара да мисля, че той е взел решението си преди броени часове. Като се прибрах от училище, заварих и леля Тереза да рови из багажа, струпан в дървения й сандък. Изплаших се, че е решила да се върне в Италия. Но се оказа, че се премества съвсем наблизо, в малката лятна къщурка до оранжерията, където в съседство се простираше един неголям парцел — всичко на всичко само няколко акра — където баща ми обикновено садеше домати.

Странно, но тяхното заминаване не донесе в къщата дългоочакваното облекчение. Налегна ни необяснима и странна летаргия, бяхме обзети от плътна вцепененост подобна на дълбок сън. Новите метални рамки и подпори за оранжерията останаха да лежат там, където бяха стоварени на куп от доставчика, сякаш баща ми напълно бе загубил интереса си към тях. Накрая пристигна чичо Алфредо и го предупреди, че е крайно време да се заловят за работа, още повече че тъкмо сега той бил свободен, пък и е подходящо за работа навън. По същото време трябваше да се започне и пролетното разсаждане на разсадите по полето, така че в крайна сметка рамките и подпорите си останаха недокоснати.

Един ден, се появи и Роко, с молба към баща ми да му даде за малко назаем трактора и редосеялката.

— Ще видим дали ще може сам да се справи — промърмори недоверчиво баща ми.

След още няколко дни ни посети самият чичо Умберто, любезен и с крайно самодоволен вид. Въобще не се поинтересува дали баща ми е спечелил, като се е придържал към своето мнение в спора, станал причина да се скарат и да охладят отношенията си. Държеше се така сякаш въобще не се бяха карали.

— Кой знае какви гозби е варил онзи дърт украинец там, но цялата му къща вони на зеле.

От там насетне той започна все по-често да ни посещава — за да вземе на заем някое земеделско сечиво или да използва нещо друго от нашите машини. Баща ми мърмореше, че трябва да внимаваме какво му даваме и какво ни връща, за да не ни задигне нещо ценно. Когато най-накрая започна работата по новата оранжерия, чичо Умберто дойде да ни помага за градежа, при вдигането и сглобяването на подпорите и подпокривните греди. Държеше се приветливо и сговорчиво, оставаше само да започне и да претендира, че е бил сред тези, които са одобрявали този проект. Баща ми, естествено, реагира на тази промяна както на всичко останало: продължаваше да мълчи и нищо да не споделя. Някой отстрани би могъл да остане с погрешното впечатление, че е спечелил по-малко от победата си в спора, отколкото чичо Умберто от своето поражение.

Оказа се само въпрос на време, преди да започнем отново да се сближаваме и да заприличаме поне отчасти на семейство, което се отличава със странната си привързаност, сякаш всички сме се заразили от шарка. Това ни даваше увереност, че повече няма да има нито кавги, нито нови радикални решения. Леля Тереза понякога се облягаше на кухненския прозорец. Лицето и бе толкова безизразно, че чак страх ме хващаше да вдигна поглед към нея. То беше ясно очертано на фона на нахлуващата отвън светлина. Сякаш се бе озовала пред някакъв праг, който не смееше да прекрачи. По-късно, разбира се, тя се прибираше вътре, за да избърше масата или да подреди столовете. Ала дори и тогава ми изглеждаше някак си защитена, и то благодарение на нас. Може би все пак бяхме налучкали средството, което й помагаше да се освободи от напрежението, което упражняваше върху нея — както и върху всички нас, впрочем — безмилостният външен свят.

След като семейството на чичо ми се премести в самостоятелна квартира, в нашето домакинство отново се възстанови старата унила атмосфера. Тази промяна беше внезапна и твърде лесно доловима. Липсваха ни зрелищните сцени, които имаше навик да ни устройва чичо Умберто. Те, освен всичко друго ни помагаха да не се замисляме за присъствието на други познати от местната италианска общност. Сега всеки от нас се оттегли в отделна стая, тъй като след заминаването на чичо ми се освободи едно от най-просторните помещения. Присъствието ни в останалите части от къщата ни създаваше неудобство, не я усещахме като наша собственост, нито се чувствахме комфортно в нея. Просто неловко се разминавахме по коридорите. Всекидневната постепенно придобиваше все по-запуснат вид, особено след като изнесохме оттам временно вкараното легло, и вътре останаха само плетените столове и диванът. По цели дни завесите бяха спуснати, защото никой не си правеше труда да ги дръпне. Вместо да бъде център на семейния живот, всекидневната беше най-глухото и уединено място в къщата.