Нино Ричи - В стъклената къща

Когато леля ми го притисна по-яко, накрая той си призна, че дядо му всъщност бил арестуван по време на войната, когато полицията открила в дома му някаква стара фотография, донесена от Италия, на която синовете му били с униформи на balilla 11 11 Младежка организация на фашистката партия на Мусолини, подобна на Хитлерюгенд в Германия. — Б.пр. .

Те си помислили, че той бил фашист, защото не знаели, че тогава у нас, в Италия, всяко хлапе е било задължено да навлича тази униформа. И затова го тикнали в затвора за една година. Винаги след това ни повтаряше, че това било времето, през което правителството го изпратило в колеж.

Но той ни разказа тази история тъй небрежно, сякаш бе някакъв виц. Явно бе, че вече се чувства безвъзвратно разделен с миналото, пък и говореше за Канада толкова различно от всичките останали италиански емигранти, че от неговите разкази винаги оставахме дълбоко впечатлени.

Една неделя — помня, че беше скоро след сватбата на Джелсомина — Коли пак се появи в предния ни двор, в своя дълъг син шевролет, модел „Бискейн“. Случи се топъл пролетен ден. Чичо Алфредо и още неколцина мъже от нашите бяха излезли на страничната морава, за да поиграят на bocce. 12 12 Игра с хвърляне на тежка топка върху пясък; от bocca — топка (итал.); в южна Америка — bochas. — Б.пр. Коли приседна до тях край масата, за да изпие една бира. И тогава им разказа вица за един италианец, който току-що бил слязъл от борда на презокеанския кораб:

— И така, първото, което видял той на кея, била една десетдоларова банкнота. Но я прекрачил съвсем небрежно. А когато приятелят му го попитал защо не се е навел да я вземе, той му отвърнал: „Не ми се иска толкова отрано да започвам да работя.“

Мъжете прихнаха от смях.

— Да, бе, де да беше така в живота — промърмори чичо Умберто. — Ти си извадил късмет, че дядо ти се е заселил в тази страна преди четиридесет години. А пък на нас, останалите, се налага да работим, за да има от какво да живеем.

Когато мъжете започнаха да играят, Коли остана отстрани, увлечен в разговора си с леля Тереза. След няколко минути леля Таормина излезе навън, заедно с Рита и Фиормина. Рита веднага пусна ръката й и закрачи през двора към Коли.

— Хей, какво си имаме ние тук? — весело се провикна Коли, като я вдигна на ръце. — На кого е това хубаво момиченце?

Обаче толкова невинният на пръв поглед въпрос неприятно сепна леля Тереза.

— То е мое! — рязко изрече тя, а Коли веднага се разсмя. — Знаеш ли, по-добре ще е да се поразходим малко по пътя, след като не умееш да играеш на bocce.

След това той започна да ни посещава всяка събота за вечеря. Нито веднъж повече не попита за Рита. Аз пък си казах, че леля Тереза сигурно му е обяснила нещо повече за нея, понеже той започна да я възприема като член на семейството ни.

— Толкова е кротка — повтаряше той, когато виждаше Рита. — И толкова сериозна.

— Всички в нашата фамилия сме сериозни — добавяше леля Тереза.

Но Коли посрещаше със смях нейните думи.

— Трябва да вечеряш поне веднъж с тези канадци, за да видиш на какво се казва сериозни хора. Вечерите с тях приличат повече на гощавки след погребение. Не можеш да се отърсиш от чувството, че трябва с ченгел да им вадиш думите от устата. По нищо не приличат на италианците.

В течение на няколко седмици продължиха неговите посещения за вечеря. Всички започнахме да възприемаме Коли и леля Тереза като влюбена двойка. Все пак беше истинско чудо, че нещата при тях напредваха така лесно. Възприемахме като нещо неизбежно краят на тази история да е огласен от венчалните камбани. Ние бяхме неспособни да повярваме докрай на толкова големия си късмет и затова при всяко негово следващо гостуване не можехме да се отърсим от усещането, че изграденият от него образ, излъчващ невинност, накрая ще се разруши.

После леля Тереза постепенно започна да му открива все нови и нови недостатъци, като мърмореше ту за дрехите му, ту за косата му. Отначало това бяха типичните за нея добродушни закачки. Обаче заядливата нотка, прокрадваща се едва-едва сред тях, все повече се засилваше и го принуждаваше вечно да се оправдава. Коли сякаш не обръщаше внимание на тази промяна и продължаваше да посреща със смях намеците й. Ала по време на разговорите някак неусетно той пренасочваше вниманието си от нея към баща ми и чичо Умберто, подобно на растение, което плавно се извърта към светлината. Явно възприемаше задачата да им се хареса като не по-малко важна от основната си роля — да ухажва леля Тереза. От своя страна, чичо Умберто, който винаги се стараеше да се държи възможно най-добре с Коли дори и при последвалите семейни свади, продължаваше да проявява гостоприемството си при всяко посещение на Коли. Аз се опасявах, че Коли не възприема добронамереността на чичо Умберто като проява на истински и неподправени чувства, но все пак си личеше, че му е благодарен дори само заради това, че чичо Умберто зарежда цялата къща с атмосфера на сърдечно гостоприемство. Баща ми, за съжаление, не притежаваше същото умение за общуване. И най-вече не притежаваше дарбата му да прикрива мислите си. Когато се случеше да бъде в добро настроение, баща ми успяваше да се държи приветливо и дори шумно, досущ като моя чичо, да се смее с цяло гърло и да повтаря най-впечатляващото, най-пиперливото от вицовете, разказвани от Коли, за да изглежда по този начин по-лекомислен дори и от чичо ми. Той влагаше цялата си енергия в нещо като пиянско въодушевление, обаче дори и с това не успяваше да ни впечатли. Когато баща ми изпаднеше в традиционното си вкиснато настроение, Коли веднага прибягваше до помощта на непогрешимия си инстинкт, благодарение на който той постепенно започна да се отдалечава от леля Тереза. Понякога баща ми изговаряше грешно по-трудните думи в английския, като се стараеше да спазва формалните правила на езика, сякаш това би му помогнало да прикрие истинските си мисли. В такива случаи чичо Умберто трябваше да се напряга, за да го разбере и неговото замислено мълчание като че ли изсмукваше въздуха от цялото помещение.