Нино Ричи - В стъклената къща

От онези така тягостни за мене дни успях да се отърва, като избрах изолацията. Отдръпвах се в беззвучния мрак, смущаван понякога само от завръщането на другите от полето — те внасяха със себе си в къщата всички типични за своя свят, обичайни звуци. Ден след ден отчуждението между тях двете и мен се задълбочаваше, защото те явно споделяха общи предпочитания, които ми бяха съвършено чужди. Те ме отделяха от останалите така категорично, както ако произлизахме от различни държави или говорехме на различни езици. Те ме подтикваха да си спомням как в Италия бях възприемал хората от Кастилучи като безкрайно назадничави, като особняци, дори чертите им сякаш носеха отпечатъка на тяхната странност, че даже и походката им беше една такава… никаква, искам да кажа: тромава и нескопосна, лицата им бяха — твърде блудкави и съвсем безинтересни, а приглушените звуци, които издаваха, подтикваха хората да си мислят, че гърлата им са задръстени от прекалено много слуз. Не бях сигурен в избора си — дали да се разгранича още по-категорично от тях, дали действително желаех да се дистанцирам или просто беше най-добре да се отдам на течението на инерцията. Така се заредиха много вечери, в които не разменях нито дума дори с някой от тях. И колкото повече продължаваше моето мълчание, толкова по-невъзможно ставаше да променя нещо, да направя най-простичкия жест или поне да си позволя някой съвсем обичаен звук като въздишка например, без да усетя празнотата около себе си. Искаше ми се да се окопая зад своето различие от околните и да го превърна в убежище, което да ме защитава. Жадувах да ги накарам да изживеят някакво наказание заради начина, по който показваха колко са противни, да осъзнаят най-после какво окаяно семейство е нашето. Понякога те самите се показваха по-различни, живеещи в разбирателство със себе си, небрежни и разпуснати заради ежедневната си умора, но все пак добродушни, солидни и здраво стъпили на земята, и то така, както аз никога нямаше да бъда. Всеки от тях умееше инстинктивно да си намира мястото дори и при най-неочаквани промени в обстановката или по време на разговорите и. Аз очевидно никога нямаше да мога да противопоставя нещо, с което да покажа, че съм по-добър от тях, че нещо вътре в мен е истинско — дори стаената омраза, която вътрешно таях към всички тях.

Италианските заселници понякога организираха празненства, нещо като махленски вечеринки, в Рейнския Дунавски клуб. Като че ли всички внезапно се пръквахме от обширните канадски поля, където тънехме в анонимност, за да се натъпчем в залата на този клуб, приличаща повече на хамбар. Странно беше да се видят всички тези хора, за които смътно си спомнях от Вале дел Соле, събрани заедно като на някаква стара фотография. Тези люде все още пазеха своето селско безгрижие, макар че изглеждаха някак не на място сред синеоките келнерки, с впити в снагите им елечета и рокли с десен на пъстри цветя, които се движеха сред масите с колосани белоснежни покривки. Имаше внимателно подбрани картички с имената на поканените, за които бе запазена съответната маса и стола към нея. Понякога се случваше да привлече вниманието ми някое момче, което познавах от Италия, защото по лицето му се четеше отчаяние, колкото и да се стараеше да го прикрива. Каквото и разделение да бе съществувало между нас в миналото, сега то ни изглеждаше заличено и незначително в тази нова за всички ни страна, където бяхме толкова невзрачни и самотни. Пък и нищо не можеше да се очаква от опитите за възобновяване на старите познанства, особено като се има предвид срама, който майка ми бе навлякла на нашия род. Да не говорим за това, че и аз самият не желаех да ми припомнят какъв бях в досегашния си живот.

Леля Тереза разцъфваше от радост на тези вечеринки. Веднага щом музиката засвиреше, тя започваше да сменя партньорите си за всеки следващ танц и така продължаваше до края на празненството. Често гръмкият й смях отекваше стряскащо в паузите между мелодиите и тогава сякаш цялата зала се вторачваше в нея. Тя беше нашият посланик. Искам да кажа, че нейното съвсем нормално, толкова весело и сърдечно поведение тушираше неприятния ефект от отшелничеството на баща ми или от застрашителната склонност на чичо Умберто към сприятеляване с всеки изпречил се пред очите му, когато попрекали с пиенето. Понякога следях леля Тереза съсредоточено от някой от ъгъл на залата, където се свирах заедно с другите момчета на моята възраст. Повечето от тях бяха от училището „Света Богородица“, намиращо се на противоположния край на града спрямо нашето „Сейнт Майкъл“. Лошото беше, че те всички се деляха на банди и групи, а аз се чувствах все така самотен. Случваше се понякога леля Тереза да забележи колко неловко стърчах между насядалите по столовете край стените възрастни лелки, та идваше при мен, хващаше ме за ръката и ме повеждаше към центъра на дансинга, за да се завъртим под звуците на валса, при това със същото девическо въодушевление, с което я бях запомнил още от Италия.