Нино Ричи - В стъклената къща

Напрежението, което съпътстваше напоследък посещенията на Коли, ставаше все по-осезаемо. Часовете, та дори и дните преди поредната му поява бяха натежали с мрачно очакване. Чудно ли бе тогава, че тези негови визити ставаха все по-неловки и тягостни? Сякаш бяхме загубили спонтанността си, сякаш се чувствахме неспособни повече да отделяме място за него сред нас. Дори сарказмът на леля ми позатихна, докато тя напразно се стараеше да се придържа към избраната от нея роля. Предчувствах ожесточената кавга, която ще изригне от спотаеното напрежение и ще разкрие всичко, което се крие под повърхността. Но ние просто продължавахме да живеем с напрежението, както си знаехме, усещахме го като нещо досадно, без видим източник, но нещо, на което никой не можеше да се противопостави. Сякаш самата къща отхвърляше Коли, бавно, ала невъзвратимо му обръщаше гръб просто защото той не принадлежеше към нея.

— Опасявам се, че за известно време няма да мога да идвам тук — заяви той една вечер в средата на лятото. — Ще започне разнасянето на разсада от оранжериите и ние ще бъдем много заети.

— Ние също ще сме претоварени с работа, — отвърна леля Тереза. — Скоро ще се заемем с доматите на полето.

— Да, разбира се.

Коли сякаш искаше още нещо от нея, сякаш очакваше някакъв неин знак като намек може би, ала тя остана непреклонна.

— Е, тогава, значи, като свърша, ще ти се обадя или нещо такова — смотолеви Коли накрая.

Стана така, като че ли той никога не е бил един от нас дори и преди да изтекат седмиците, през които нямахме и вест от него. В къщата се възцари досадно потискащо настроение като след смъртта на някой близък. И макар че никой не споменаваше името му, тишината като че ли още повече задържаше в съзнанието ни неговия лик, сякаш да ни предпази съвсем да не затънем в дребните си лични грижи. Получихме покани да присъстваме на празненството през уикенда в чест на Деня на труда. Предвиждаше се шумно и тържествено освещаване на новия клуб, който тукашните италиански емигранти бяха построили на брега на езерото. Но помпозността на събитието не разсея напрегнатото ни очакване да видим една личност, която така и не се появи там. Накрая леля Тереза се видя принудена да се прости с надеждата да потанцува и се оттегли към по-задните маси, сред по-възрастните от нея жени, които бяха до една омъжени. Ние, останалите от семейството, не искахме да си признаем колко тъжно бе да сме свидетели на самота й тази вечер.

Следващите седмици сякаш се разкайвахме за това, което се бе случило, между баща ми и чичо ми припламваха спорове дори по най-незначителни поводи. Леля Тереза изглеждаше почти забравена, изолирана в своето интимно страдание сякаш изведнъж се бе оттеглила от семейството ни. Споровете, разбира се, следваха общоизвестния шаблон: винаги се започваше с провокативните подмятания на чичо ми, следваше гневната реакция на баща ми; после всичко се обръщаше тъй сякаш чичо ми бе този, който бе пострадал от цялото спречкване и сега имаше право да търси обезщетение, стараейки се да докаже, че именно баща ми е източникът на всичките ни беди. Ала тези свади всъщност не носеха утеха на чичо Умберто, а просто го оставяха още по-раздразнен и мрачен, сякаш попадаше в хватката на някаква емоция, която не бе способен да превърне в свое предимство. Накрая отново се отпускахме в прегръдките на обичайното за нас привидно спокойствие, но то бе съпътствано от смущаващо пулсиране, което напомняше за провалените надежди. После не оставаше нищо друго, освен тишината.

Една вечер, малко след като бяхме отпразнували настъпването на Новата година, един търговски пътник пристигна в нашата къща, за да говори за изграждането на нова оранжерия. Баща ми, чичо Умберто и леля Тереза насядаха около масата в кухнята, за да го изслушат. Отново изглеждахме като сплотено семейство, чертаещо контурите на бъдещето си.

— Дори начинът, по който говори, те кара да си мислиш, че този тук никога не е прекрачвал прага на офиса си — промърмори баща ми, след като посетителят си замина. — Готов съм да се обзаложа, че кракът му никога не е стъпвал в оранжерия. Видяхте ли само с какъв костюм се беше издокарал? Сигурно спи с него.

Чичо Умберто, намръщен и замислен, продължаваше да се взира в числата, надраскани върху листа от търговския пътник.

— Не виждам от къде другаде ще можем да изкараме толкова много пари — рече накрая той.

— Хм, ако става дума за това — отново заговори баща ми, — можеш да вземеш пари от банката като фермерски кредит. Така можеш дори ферма да си купиш. Колкото и да им поискаш, ще ти дадат два пъти повече. Всяко хлапе с петдесет цента в джоба може да получи пари от тях, така че няма причина да ти откажат.