Нино Ричи - В стъклената къща

Чичо Умберто кимна важно. За миг изглеждаше изпълнен с усещането за собственото си значение. Като че ли въпросът бе уреден и през следващата седмица в къщата зацарува приятното, макар и неясно предусещане за промяна. Но накрая се оказа, че чичо ми всъщност е печелел време: отново както винаги, когато той се заемаше да изтъква недалновидността на баща ми, надвисна атмосферата на тревога и зареден с бури въздух.

— Онзи там инглезе, от брега на езерото де, се опитва да продаде оранжерията си — започна той една вечер, но просто така, небрежно, колкото да има за какво да си бъбрим, без с нищо да подскаже, че има нещо повече на ум. — На всичкото отгоре почти нищо не иска за нея, иска единствено да се отърве от този имот, за да може после да продаде и къщата си.

— Щом като почти нищо не иска — заговори на свой ред баща ми, — значи тази оранжерия нищо не струва. Виждал съм я и зная, че всичко там вече е наполовина прогнило. Така или иначе след година, две най-много, той ще бъде принуден да я събори. Съмнявам се дали някой ще склони да го отърве от тази съборетина, дори и ако му я подарят. И ти нищо няма да спечелиш, даже ако решиш цялата да я разглобиш и после наново да я сглобиш.

— Брей, че ти никога нищо не харесваш! — ядосано възкликна чичо Умберто. — Не чу ли какво ти казах? Продават я почти без пари — авторитетно заяви той, макар че всъщност само повтаряше това, което бе чул във фирмата на Лонго. — За някой, който започва от нищото, това съвсем не е зле като начало.

— Не бих я взел. Все едно да купиш боклука на някой съсед.

— Да, де — пак замърмори, ала вече доста по-раздразнено той. — Винаги и за всичко все ти си правият.

— Ама ти, какво, сериозно ли мислиш да я купим?

— Че защо не?

— Не се дръж като кръгъл глупак. Никой вече не строи оранжерии с дървени рамки и стени.

— Да, винаги аз се оказвам глупакът в тази къща — изсумтя с горчивина чичо ми. — Но ще ти кажа, че наистина съм глупак, след като още от самото начало не се досетих, че се опитваш да ме завлечеш с великите си идеи само за да си получиш парите от банката.

— Ама как може да си чак такъв кретен! Възможно ли е някой да е чак толкова дебелоглав? Да не би да си въобразяваш, че са ми притрябвали парите ти? Че ти си по-лош от баща си, който беше пълен идиот и през целия си живот се бъхти като роб с онези няколко акра, дето нямаше нищо по тях, освен камънаци. И ти ще си умреш беден и скапан като него, след като стискаш толкова упорито жалки грошове в шепата си като някой ученик от отделенията!

— А, да, много ти благодаря, сега вече проумях как гледаш ти на нещата! — кресна чичо Умберто и насочи целия си гняв върху баща ми. — Винаги си се имал за голяма работа, нали? Тузарят, който се ожени за кметската щерка. Голямата клечка, пристигнала в Америка. А сега си въобразяваш, че можеш да използваш зет си, за да му измъкнеш паричките и с тях отново да станеш важна птица, не е ли така? Но аз нищо няма да ти дам, дори ако, кълна се в името Христово, ще трябва да си троша кокалите във фабриката до края на дните си.

След това люто скарване баща ми и чичо ми не си проговориха до края на зимата. В продължение на месеци ние живеехме сред гнетящата тишина в сянката на техния потискан гняв. Като че ли къщата и цялото домакинство се раздели: от една страна беше семейството на чичо ми, който беше склонен да прибегне дори до насилие като реакция срещу непоносимите — според него — упреци от страна на баща ми, който беше от другата страна. На нас, останалите, бе отредена ролята на предпазлив балансьор между двамата противници. Внимателно разиграваната пантомима се изразяваше най-вече в безкрайни, но безмълвни сръдни, хранене в отделни помещения, излизане поотделно навън, разделяне и в работата. Дори и Рита се оказа въвлечена в тази промяна, защото трябваше да бъде причислена към един от двата враждуващи лагера. В миналото Рита винаги бе оставяна у дома под надзора на един от нас, независимо от коя група бе той или тя. На Фиорина също й се налагаше често да бъде оставяна у дома, макар че ние старателно криехме истинската причина, поради която Рита не бе извеждана много навън. Но по време на тазгодишния карнавал семейството на чичо Умберто остана в къщата. За да подчертаем недвусмислено към кое семейство принадлежи Рита, ние — баща ми, леля Тереза и аз — я облякохме с детското палто и шапчица, за да я вземем с нас навън. Тя изглеждаше толкова притеснена в новата си рокличка, която леля ми й беше купила, че през цялата вечер не посмя да се отлепи от мен, докато зяпаше смаяно огромния шумен свят, който за пръв път се разкриваше пред очите й. Баща ми пък почти с никого не се заговори и се вкисваше от всеки поглед, отправен към него. Веднага след вечерята се премести на масата за игра на карти. Тишината, когато се прибирахме вечерта у дома, не предвещаваше нищо тревожно. Тя беше знак за солидарността в нашето семейство. Бяхме странно лоялни един към друг, а сплотеността ни произтичаше от притесненията и от усещането ни, че другите ни ощетяват.