Нино Ричи - В стъклената къща

Обвиненията на чичо Умберто задушаваха баща ми като животно в кафез и го принуждаваха да губи контрол върху нервите си. А това даваше още по-голямо предимство на чичо ми в споровете, понеже добавяше и силата на възмущението към невероятното му упорито твърдоглавие. Най-много ме изненадваше тъкмо гневът му, който продължаваше да изригва сякаш нямаше край, с театралност, която се запазваше в него дълги дни след края на поредния спор. Жена му и синовете му бяха длъжни да понасят много страдания в течение на доста време след всяка подобна караница — дълго след като баща ми бе престанал да спори с чичо Умберто, за да се вглъби в себе си, както му беше навикът, макар всичко това в крайна сметка да се обръщаше срещу самия него. Накрая се оказа, че баща ми трябва да поеме цялата отговорност. След като бобът бе прибран, Вито трябваше да си тръгне, макар че през есента чичо Умберто вече и дума не спомена да наемем италианци за работници във фермата. Вместо тях ние с Роко и Доменико помагахме във фермата и се наложи да пропуснем първия месец от новата учебна година.

За мен бе много неприятно толкова късно да тръгна на училище. Още помня онези ужасни моменти, когато се качвах в училищния автобус, още повече че сега бях обременен с отговорността да надзиравам Роко и Доменико. Трябваше да ги заведа при учителите и да съобщя, че двамата ми братовчеди са дошли от Италия през октомври. Заварих в учителската стая сестра Бъртрам, бледа и изтощена след болестта си, да разговаря с отец Маккинън.

— Не виждам как можем да очакваме тези ученици някога да научат нещо от уроците, щом ги задържат да работят във фермата половината от учебната година.

Двамата ми братовчеди — Роко и Доменико — също бяха върнати с по два класа назад. Така Роко се озова в пети клас, а Доменико — в трети. През първите месеци в училището аз преживях немалко горчиви моменти, защото ми идеше да потъна в земята заради тях. Не понасях задължението да седя до тях на седалката в автобуса, затова винаги се стараех да влизам вътре след тях, за да мога да си избера някое по-отдалечено място. Дразнеха ме гласовете им и външността им, техните панталони от рипсено кадифе с прекалено широки крачоли и копчета за ръкавели с формата на пеперуди или пък това, че майка им ги подстригваше като овчарчета. На мен поне двамата ми братовчеди ми изглеждаха странно непропорционални — Роко беше мускулест и широкоплещест, но за нещастие бе наследил от майка си малката като на невестулка глава. За разлика от него Доменико имаше широко лице, същото като на баща си, но тялото му беше вретеновидно като на някой герой от кинокомедиите. Идеше ми да потъна в земята от срам, като улавях присмехулните погледи на съучениците си, с които ги посрещаха и изпращаха. Помня и смущението, изписано по лицата на италианските ми роднини, но те не се досещаха, че сами са си виновни, заради невероятното си твърдоглавие, заради флегматичността си и нежеланието да се отърсят от странностите си, сякаш никак не се досещаха какво впечатление създават.

През първите седмици Роко на няколко пъти изскачаше от училищния автобус, за да повръща в крайпътната канавка. Неговото повръщано беше гъсто като вкиснат качамак и вонеше адски непоносимо. Веднъж той не успя да изскочи от автобуса и оплиска пътеката между седалките. Повърнатото от него започна да се стича под седалките, та се наложи шофьорът Шулц да спре автобуса и да почисти изцапаното.

Но Роко като че ли не се притесняваше кой знае колко от това, че му прилошаваше. Често го възприемаше едва ли не като шега, започваше да отговаря на италиански на другите момчета, когато те го обиждаха, а накрая се засмиваше гърлено. Като че ли за него всичко беше повод за шега — продължаваше да си прави сандвичи от нашия домашен хляб, онзи с дебелата кора, вместо да пазарува хляб от хлебарницата, както аз правех по заръка на леля Тереза. Казваше, че домашният хляб му бил по-вкусен. В училищния автобус продължаваше да сяда, където му хрумне, без да се съобразява с неписаната йерархия и с обидните подмятания на учениците от по-горните класове. Когато семейство Масакис се премести на номер 12 и 13 на Сайдбоард стрийт и децата им започнаха да пътуват с нашия автобус, аз се стремях и тях да избягвам, като оставях моята кутия със сандвичи на съседната седалка, за да не седне някой досадник до мен. Но Роко много бързо се сприятели с тях, като им говореше на своя невъзможен диалект въпреки подигравките на по-големите момчета. Той, заедно с брат си Доменико, просто престана да им обръща внимание, след което те постепенно започнаха да общуват с него, отначало просто от любопитство, а после почти приятелски.