Нино Ричи - В стъклената къща

Може би аз бях единственият, който не беше способен да проумее нещо важно — например простичката доброта на отец Маккинън или на сестра Мери, да схване нещата такива, каквито бяха в действителност, а не според моите изкривени представи за тях. Като че ли съществуваше някакъв приказен свят, който другите хора приемаха за даденост, ала аз все не успявах да проникна в него, който се криеше дори зад общоприетия в училището ред, дори зад таблото със съобщенията, под лакираните повърхности на чиновете в класната ни стая или в игрите, на които децата се посвещаваха през междучасията. С една дума: съвсем нормалният начин на живот, простодушен и съществуващ тук в чист вид без никакви затруднения, си оставаше за мен чужд и непознат, дори недостъпен, като първите глухи звуци, които дочух в английския на сестра Бъртрам. Вината да не успея да се внедря в тази среда си беше изцяло моя. Може би това някак си бе свързано и с обидните подмятания, които понякога дочувах в училищния двор, или пък с поредното рязко и неочаквано ръгване с лакът под ребрата сред суматохата в училищния автобус. И въобще с онзи страх, който винаги и навсякъде ме следваше и който ме караше да съзирам опасност от ново унижение дори зад най-невинния жест. Но все още оставаше да мъждука същата крехка, но стопляща надежда, която ме окуражаваше: че всичко може магически да се промени, да бъде различно, че всичките тези неща, които ме сковават, накрая ще разкрият за мен своята съкровена същност, ще разбулят някакви тайни за себе си, които ще ми спестят повече унижения и пристъпи на омраза; надежда, че ще ме приемат в своето стоплящо и вдъхващо сигурност обкръжение, така както Исус е лекувал прокажените в разказите от „Пътеводна светлина“, така както е върнал Лазар от царството на мъртвите.

През октомври, на втората година след преместването ми в Канада, от Италия дойдоха да живеят при нас чичо Умберто и семейството му. Къщата ни се сдоби с някаква по-различна миризма, след като толкова много хора се скупчиха в нея — миризма на застоялост и сънливост. Аз спях с братовчедите си Роко и Доменико на леглото в ъгъла на всекидневната; другите: баща ми и леля Тереза, чичо Умберто и жена му, леля Таормина, както и тригодишната им дъщеря Фиорина — за известно време си поделяха двете спални. Накрая се видяхме принудени да преградим верандата, за да се оформи там още една спалня, където се преместиха чичо Умберто и леля Таормина.

В Италия семейството на чичо ми живееше в околностите на Беладона, откъдето беше леля Таормина. Това беше малко селце, далеч от шосето, което се виеше в долината, отвъд Кастилучи. Според мен голямата отдалеченост от града ги бе белязала като с физически недъг. Винаги съм гледал на тях като на назадничави, дебелоглави и невъзприемчиви хора, затова приех преместването им при нас едва ли не с отвращение. Най-неприятна ми беше леля Таормина, със своето странно и овехтяло наречие. За мен тя приличаше на загадка или по-точно на празна страница, без форма и без съдържание. Нейните действия ми се струваха само имитация на това, което вършат реалните хора, заради което тя сякаш не можеше да въздейства върху околните в реалния свят. Все пак не мога да отрека, че се държеше любезно с мен, ала въпреки отзивчивостта й аз нито веднъж не се почувствах добре в нейно присъствие — така например тя ме почерпи със сладкишите, които измъкна от голямата бохча, която беше помъкнала със себе си чак от Италия, ала те се оказаха прекалено лепкави и пожълтели след дългото презокеанско пътуване, а на всичкото отгоре вътре имаше някакъв неприятен сладникав сироп. В къщата ни тя бързо се превърна в нещо като слугиня, годна единствено за черната къщна работа, която никой друг не желаеше да подхваща. Чичо Умберто я заговаряше само когато искаше да я обиди или да я засегне. Дори леля Тереза, макар да бе много по-млада от леля Таормина, още от началото възприе спрямо нея линията на едно доста безочливо и унизяващо я поведение. След първите няколко седмици леля Тереза ловко успя да прехвърли почти цялата грижа за домакинството върху плещите на леля Таормина, като заяви, че след като новата спалня на верандата стане годна за обитаване, леля Таормина трябва да се премести там заедно с бебето, понеже за нея било по-лесно да се грижи за две деца, отколкото само за едно. Но леля Таормина с нищо не показа, че се е засегнала от тези подмятания, а просто продължи да бъде все в добро настроение, сякаш не осъзнаваше, че я унижават. Всъщност именно тази слепота изглеждаше най-непростима и най-дразнеща у нея, независимо от спокойното й отношение към бебето, както и от начина, по който се грижеше за него със същото изнурително старание и майчинска грижовност, както за своята малка Фиорина, сякаш за нея въобще нямаше разлика между двете деца. Може би в нея просто бе заговорил слепият майчин инстинкт. Аз продължавах да я следя с намерението да я уловя в някакъв пропуск или недоглеждане, макар да се оказа, че единствено тя — леля Таормина — проявява загриженост към малката ми сестричка и не се държи така, сякаш сестричката ми не съществува на този свят.