Нино Ричи - В стъклената къща

Чичо Умберто, доста по-едър и по-плещест от баща ми, с широко червендалесто лице, което му придаваше добродушен вид, всъщност използваше безогледно жена си, за да подчертае собствената си значимост. Обаче и в него не долавях непоколебима увереност и дълго време не бях сигурен кога се държи искрено с нас и кога — не. Отначало той много се стараеше да ни се хареса и да ни угоди, като за целта бе готов да демонстрира дори презрение към собствените си жена и синове, само и само да извлече някаква полза за себе си. Сякаш искаше да ни убеди, че е един от нас, по-близък с нас дори, отколкото със семейството си. С настъпването на зимата чичо Умберто ставаше все по-раздразнителен, беше вечно потиснат и като че ли изгуби интерес към нас. Пазеше доброто си настроение единствено за гостите. Започна да демонстрира към нас същото неуважение, каквото и към членовете на собственото си семейство. През пролетта, когато изостави работата си във фабриката, за да ни помага във фермата, зачестиха и споровете — отначало по-прикрити, с кратки изблици на гняв, насочен срещу леля Тереза. При тези кавги жена му, леля Таормина, също често си патеше. Но тъй като леля Тереза не му мълчеше, а винаги му отвръщаше подобаващо — пак така грубо и нападателно, както се държеше и с баща ми — това въздействаше върху чичо Умберто подобно на камък, запратен в някой спокоен вир. Не бе чудно, че към лятото споровете станаха още по-яростни и доста по-продължителни. Случваше се да се карат и да се дърлят по цели дни, та дори и по цели седмици, от което ние нямахме миг покой. Най-после всичко се уреди, когато — това стана две години след пристигането му от Италия — чичо Умберто, заедно със семейството си, се премести в друга къща.

Един от първите, с които чичо Умберто започна да се заяжда, беше португалец — името му беше Вито. Той беше нает от баща ми за цялото лято още преди беритбата на боба.

Вито беше ни помагал миналата година, преди да пристигне тук чичо Умберто и явно тогава е свършил много добра работа. Всяка сутрин той пристигаше във фермата със стария си велосипед. Още помня как краката му неуморно като бутала на машина, въртяха педалите. По цял ден работеше така всеотдайно, че вдъхновяваше за усилена работа всички около себе си. Една вечер, когато се бяхме събрали край трапезата, баща ми разказа как този Вито убил кучето на съседа — видял нещо да се движи в мрака през полето и веднага вдигнал пушката си, която била оставена зад седалката в пикапа на баща ми.

— Бум! — изгърмя пушката, преди някой да успее да го спре. Сигурно е уцелил горкото животно право в главата, защото ни обеща, че ще сготви вкусна вечеря. Кой знае какво си е мислел, че е прострелял. Но после, като видя, че е убил кучето на съседа си, два дни не можа да дойде на себе си и разбира се, не се яви на работа. Накрая аз му занесох към два килограма от месото, но той въобще не го хапна, защото ме упрекна, че съм го взел от кучето.

На тази история заедно с всички нас чичо Умберто се смя до прехласване, пушейки цигара в своя ъгъл край масата със самодоволна, отпусната физиономия, каквато често придобиваше след обилна вечеря.

— Хм, ние ще трябва да го задържим, докато не привършим с реколтата от боб — рече той накрая, като с това просто постави логичния край на тази история, — ама след това ще трябва да потърсим някой друг.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита го баща ми. — Никога няма да намерим толкова добър работник като него.

— Хайде, не виждаш ли какъв е той всъщност. Навсякъде е пълно с италианци, които търсят работа, така че не виждам защо трябва да наемаме чужденци.

— О, забрави ли, че италианците са най-лошите. Всичкото, което ще намериш, се ограничава до остарели жени, на които е отказана работа във фабриката. Те непрекъснато бръщолевят глупости, а пък ако се опиташ да ги смъмриш за нещо, цял ден ще те одумват.

Обаче стана ясно, че чичо Умберто няма намерение да го изслуша. Той като че ли стигаше до изводите си броени мигове, преди да ги сподели с нас, но после ги бранеше с невероятното упорство на воин, оттеглил се в непревзимаема крепост. Нищо не бе в състояние да разклати позицията му — нито чувство за вина, нито някакво съмнение — сякаш упоритостта му беше достатъчно оправдание. Често се случваше още към края на всеки ожесточен спор, той да размахва пред нас доводите си като някакъв трофей.

— Не е правилно — отсече той и в тона му прозвуча непоколебима увереност в правотата на думите му, сякаш единствената му цел бе да ни докаже, че си е намерил мястото, което заслужаваше и сега бе готов да го бетонира завинаги. — Нямам намерение да давам повод да ме упрекват, че даваме работа на чужденци, преди да сме потърсили работници сред нашите съотечественици.