Нино Ричи - В стъклената къща

— Знаеш ли какво означавало думата „уоп“ 9 9 Wop — имигрант от южна Европа, особено италианец, с презрителен смисъл (сленг). — Б.пр. ? — попита ме Роко, когато започна да поназнайва по малко английски. — Означавало готино италианско момче.

Оттогава нататък тази дума се превърна в нещо като дежурен повод за шеги между него и другите момчета; едно от тях, нещо като водач на групата, започна да нарича Роко свой най-добър приятел, като премяташе месестата си ръка през рамото му като негов предан защитник. Но Роко явно беше много доволен от новите си приятели, което само доказваше колко глупави бяха те.

В тази атмосфера аз останах без нищо, без никаква награда за това, че се опитвах да следвам линията на предпазливото и логично поведение. През първия месец в училище, след като Роко и Доменико започнаха да ме дразнят, страдах много. Всеки път ставаше така през междучасията, когато заварвах Доменико да ме чака до задната врата, смълчан, начумерен, смутен и изпълнен с неясни очаквания. Дотолкова не можех да го понасям, че просто го изтиквах насила до стената на училището, за да не ми се пречка по пътя, след което бързо го отминавах. За миг ми се приискваше да размахам ръце от радост, защото усещах как нещо дълго сдържано в мен подобно на животно в клетка, най-после се бе освободило. Преди той да се блъсне в стената на коридора, ми стигаше да хвърля само един поглед към болезнената гримаса, отпечатана като беззвучен крясък върху лицето му, която бе признак не толкова на болка, колкото на внезапно осъзнатата истина за нашите отношения. Чувствах се донякъде предаден, както в този миг, така и след това, защото другите хлапета заставаха на неговата страна, щом се появеше дежурният учител. Смятах се за изигран, защото досега в мислите ми той беше само едно нищо. Вярвах, че мога да излея на воля омразата си върху него, при това без никакви вредни за мен последствия. По-късно, когато той си намери други приятели и започна да ме избягва, всеки негов успех дори и най-скромният, възприемах като обвинение срещу моята неприязън към него. През пролетта Доменико придоби известност като майстор в играта на топчета, дори се зае да организира по-сложни игри с кутии за обувки и кутии за бира от бяло тенеке. Събираше всякакви видове топчета, за да ги разменя срещу шоколад или чипс, които носеше у дома за сестра си и за себе си. Веднъж дори спечели една малка препарирана птичка и после я показа на сестра си, за да й докаже колко умело се справя с всичко.

У дома ние работехме заедно в оранжерията след учебните часове, като събирахме марулите през есента и доматите през зимата; но после, през лятото, аз пак бях оставен у дома да наглеждам Фиорина и бебето, докато другите се трудеха на полето. Когато оставахме само ние тримата, къщата сякаш се вцепеняваше, като че ли времето беше спряло хода си. Всеки час ми се струваше безкрайно дълъг. Мислех си, че няма как да преценя кое е нормално и кое — не, защото вечно ще се люшкам между отегчителното си детство, като едновременно с това ще съжалявам за отминалите години, недоволен, че ми възлагаха да стоя в къщата и да върша момичешка работа, опасявайки се, че ще се случи някаква беля. Понякога бебето ме объркваше с необяснимата си безучастност и смълчаност, сякаш бе усетило безразличието, с което другите се отнасяха към него. Сега вече сестричката ми не беше съвсем малко и безпомощно бебе, понеже можеше да пълзи и да изговаря няколко думи, но продължаваха да не я зачитат, както си беше още от нейното раждане. Ако се опитах да я заговоря, тя имитираше думите, които аз упорито й повтарях, като ги разместваше, сякаш водеше съвсем друг разговор със съвсем друг човек. Започнах да я наричам Рита — единствените две срички от името й, които тя можеше да произнася. Шепнех й ги напевно, за да ги запомни по-лесно. Но тя често изпадаше в някакво необяснимо лениво и отпуснато състояние подобно на транс. Отдаваше се единствено на своите непонятни за мен игри с играчките, куклата и възглавницата, която леля Таормина избродира с маниста за нея. Всичките ми опити да привлека вниманието й се оказваха обречени на пълен провал.

Докато с Фиорина бе съвсем друго: Рита бе много по-сговорчива пред нея, може би защото за нея Фиорина играеше ролята на майка, като я люлееше на ръце, сресваше й косата, играеше някакви игри, които понякога предизвикваха разцъфтяването на усмивка върху лицето на Рита. И все пак във всичко това имаше нещо престорено от страна на Фиорина, нещо неискрено и претенциозно. Веднъж успях да издебна Фиорина как зашлеви сестричката ми, не толкова от силен гняв, а по-скоро заради опасението, че малката никога няма да се научи да й се подчинява напълно. Може би Фиорина се изживяваше като непоколебимо уверена в правотата си да раздава присъди, сякаш бе овластена да определя наказания. И макар че на мен самия неведнъж ми бе идвало до гуша и също ми се искаше да ударя Рита, та да млъкне най-сетне, сега се почувствах остро засегнат и разгневен — все пак всичко това касаеше не за кого да е, а единствената ми сестра, нали? Забелязах как с течение на времето Фиорина ставаше все по-самоуверена и коварна, сякаш вече бе напълно осъзнала разликата между Рита и себе си. Ала Рита продължаваше да реагира на поведението на Фиорина така, както никога не се държеше с мен, което създаваше едно странно и трудно за поддържане равновесие. Аз вече не можех да контролирам двете момичета — когато се заиграваха, те сякаш забравяха за моето съществуване. Тогава поне в къщата се възцаряваше спокойствие, както беше, когато всички спяха. Но после у Фиорина се надигаше внезапен пристъп на сприхавост, от което това крехко равновесие отиваше по дяволите и всичко свършваше с това, че Рита се заливаше от плач, толкова неутешим, че чак ме плашеше.