Нино Ричи - В стъклената къща

— Si. Да. — смотолевих аз, като все още очаквах наоколо да избухне взрив от смях, но това не се случи. В надвисналата тишина — и това се случваше за пръв път — не се долавяше никакво озлобение към мен.

Започнах да оставам през обедните почивки в стаята заедно със сестра Мери, за да уча английски. С помощта на нейните уроци и обяснения английският започна да се разкрива пред мен като нова земя, като постепенно придобиваше все по-ясни очертания. Сякаш аз лека-полека започвах да се възвръщам към съществуването си от мрака, в който бях изпаднал. Осъзнавах, че ако продължавам да си служа с толкова малко думи от езика, който се говореше в тази земя, нищо няма да постигна. По-късно, когато видях, че все още допускам грешки, че езикът ми отказва да изговаря правилно някои звуци, а мозъкът ми се съпротивлява на опитите да осмисли думите и понятията, които се крият зад тях, все едно, че въобще не бях учил английски или че никога нямаше да мога да се справя с това, аз за сетен път се почувствах безнадеждно изгубен така, както се чувствах и сред безкрайното поле около Мърси. Но първоначалното въодушевление от първите ми успехи в усвояването на този труден чужд език ми подейства ободряващо, понеже, макар и интуитивно, аз за пръв път усетих, че е възможно да изляза извън тесния свят на нашата ферма.

Като четиво за упражнение сестра Мери ми даде една книга, наречена „Пътеводна светлина“, преразказваща Библията, но с много илюстрации и пояснения към тях. Щом се прибрах у дома, първата ми работа бе да седна край масата в кухнята и да се заема бавно да изчета на глас тези пояснения. Техният английски сега се оказа по-лесно достъпен за мен в сравнение с доста сложния текст на италиански от „Житията на светците“, която си бях донесъл от Италия. А освен това разказаното в книгата на сестра Мери ми се струваше по-важно, защото беше извлечено от Библията и то на английски език. Из цялата книга бяха разпръснати цветни илюстрации по картини на прочути художници. Те бяха мрачни и дори жестоки, но колкото и да бе странно, до една бяха пропити от идеята, че трябва да се отдава почит към мъчениците на вярата. Дори изброяването им е достатъчно красноречиво: обезглавяването на Йоан Кръстител, ослепяването на Самсон, осъждането на грешницата. Само че аз не можех да проумея чудесата, свързани с тези сюжети, така че неизменно предпочитах по-простите картинки, които съпровождаха разказите. Усещането за света, което ми даваха илюстрациите, бе за мен магическо и приятно. Многократно се връщах назад в книгата на сестра Мери, за да си препрочитам легендата за Сътворението на света, към която имаше разкошна илюстрация на Рая върху цели две страници, както и историята на Йона или на младия Христос в Храма. Освен това извличах неизказано дълбока, макар и потайна наслада, като си съчинявах собствени истории, легенди и притчи — за мен това занимание бе равностойно на навлизането в някакъв таен, само мой свят.

Отначало удоволствието от тези занимания като че ли се ограничаваше само до обедните часове, които прекарвах заедно със сестра Мери. То беше подсилено от притихналата и уютна атмосфера в празната класна стая; от топлината, разливаща се по рамото ми, когато тя отпускаше ръка върху него; от начина, по който тъй интимно шумоляха нейните дрехи, когато се настаняваше на чина ми съвсем близо до мен, сякаш се канеше да ми прошепне някаква тайна за себе си. Но след няколко седмици другите мои съученици, а дори и момчетата от по-горните класове, започнаха да се присъединяват към нас в тези допълнителни уроци през обедната почивка — например едно момиче с жълта коса, от Белгия, с което всички се закачаха, защото то беше невероятно мълчаливо и затворено; едно момче, повтарящо трети клас и веднъж изключвано от училището за пушене; още едно момче от осми клас — казваше се Тони Лемьо — което беше по-високо от сестра Мери и беше дошло тук от превъзпитателното училище. Накрая се събрахме цяла дузина ученици, дори и Джордж, с когото се познавах от училищния автобус, се присъедини. Сега сестра Мери не стоеше на моя чин, а се разхождаше между нас, без да удостоява някого с по-специално внимание, като ни възлагаше различни задачи. А аз започнах да се чувствам засегнат, че тя не се занимава само с мен, както бе доскоро. Дори се дразнех, че отделя време на такива като Джордж или онова белгийско момиче, че остава сляпа за това колко силно се мразим помежду си. Не можех да понасям това, че нашите странности изпъкват, щом се съберем заедно и че рефлектират обратно върху всеки от нас. Дори и Тони Лемьо, който беше висок и широкоплещест, а носът му бе толкова притиснат навътре в лицето му, че ноздрите му приличаха на втори чифт очи, изглеждаше някак си смален и уплашен щом се озоваваше сред нас. Всеки ден той се появяваше с една и съща походка, излъчваща безнадеждност сякаш това, че се е озовал сред нас, помагаше да изпъкват в съзнанието ни позорящите го събития от миналото му. Аз не разбирах защо другите учители имаха такова лошо мнение за него или защо е бил изпратен в превъзпитателното училище, след като не изглеждаше достатъчно силен, за да съперничи на осмокласниците, които вършеха лудории в училищния автобус. По-скоро имаше вид на инвалид или на човек, чието място не е тук, както впрочем бе с повечето от нас. Тъй като бе доста едър, за да се смести на чиновете на първокласниците, когато трябваше да напише нещо, сестра Мери му отстъпваше своя стол зад катедрата. Понякога му позволяваше да й помага, когато поставяше съобщенията си на голямото табло — нали беше висок, та с лекота стигаше до най-горе. А тя стоеше до него, докато той се трудеше да изпълни поръчката й, като му подаваше листовете един по един с някаква неизказана интимност и доверие. Забелязах още, че винаги щом сестра Мери се озоваваше близо до Тони, той започваше изплашено да усуква раменете си като животно, опитващо се да се отърве от ярема. Отстрани се създаваше впечатлението сякаш сестра Мери въобще не разбираше какво изпитва Тони, не разбираше как със своето прекомерно внимание всъщност го унижава. Това ме подтикваше да се замисля за леля Тереза — нейната енергия като че ли й помагаше да добие усещане за сигурност в стесненото си жизнено пространство, което би притиснало всички други хора като каменна стена. Или пък се замислях за отец Маккинън, директора на училището. Той посещаваше занятията на първокласниците веднъж седмично, за да ни поговори и да ни задава въпроси, като се усмихваше всеки път, когато ние отговаряхме грешно. Пригладената посивяла коса и сините очи му придаваха вид на безкрайно състрадателен и мъдър човек. Но веднъж се случи да го видя в училищния двор как се смее и се шегува със същите момчета, които се гавреха с мен в автобуса. Неговата любезност вече ми изглеждаше като някаква глупава проява, като нещо, което му пречи да прозре най-важното за своите ученици.