Нино Ричи - В стъклената къща

Тези филми ни подготвяха и за първите телевизионни сериали, които обикновено прожектираха в неделните вечери — като „Кучето Ласи“ и „Светът на Уолт Дисни“. Винаги над нас тегнеше напрежение, тъй като предстоеше неминуемото завръщане на баща ми от клуба. Трябваше много да внимаваме, та да чуем шума от паркирането на пикапа насред алеята. Или поне да не пропуснем силното затръшване на задната врата, тежките му стъпки по стъпалата или шумотевицата в кухнята, докато леля Тереза приготвя вечерята, а той се мотае наоколо. В такива моменти баща ми, в зависимост от настроението си, можеше да се държи грубо или пък добронамерено да ни смъмри. Тъй като в подобни моменти леля Тереза просто бе свикнала много-много да не му обръща внимание или се случваше да го скастри рязко за нещо, накрая той се запътваше към всекидневната, а там настроението му веднага се вгорчаваше. Още щом влезеше във всекидневната, първата му грижа естествено бе да превключи телевизионния канал, с което на практика ни подканваше моментално да се изметем.

Рита беше способна да се съпротивлява мълчаливо на всичко това и си позволяваше да възроптае само когато баща ми й се развикаше. Веднъж той й се разкрещя необичайно строго и тя се оттегли в стаята си, в която се чувстваше като в крепост. През цялата вечер бях на тръни заради нейната начумереност и отчужденост. Възприемах сръднята й като негласен укор срещу себе си, тъй като не успявах да се противопоставя на бащината тирания. Тя май наистина беше права, тъй като аз възприемах баща си като човек, срещу когото никой няма право да се опълчва. Той беше способен да прекърши всеки от моите плахи опити за надигане на глава. Може би моята съпротива просто е била нищожна. Причината беше мрачното настроение, което винаги го обземаше, колчем виждаше Рита да се приближава. Затова не бе чудно, че аз все се опитвах да предотвратя възможностите баща ми и Рита да бъдат заедно в едно помещение.

Накрая все пак се оказа, че Рита бе тази, която надделя. В една неделна вечер просто затули с тялото си копчетата на телевизора, когато баща ми заповяда да се смени канала. Аз веднага разбрах, че трябва моментално да я дръпна оттам или да я направя невидима — ако можех, де — понеже нейното присъствие вече ставаше прекалено натрапчиво.

— Какво й става? — запита баща ми.

Той като че ли я възприемаше озадачаващо безпристрастно. Може би му изглеждаше като някакъв необясним неодушевен предмет, който по случайност е запречил екрана на телевизора.

— Ами тя иска да гледа филмчето за Ласи — смотолевих аз, като се постарах да звуча равнодушно. — Това е история за едно куче.

— Хайде, сега, смени канала, нали тя и без това по цял ден само телевизията зяпа.

Ала Рита бе твърдо решена да не се предава. Притисна рамо към ключовете за настройката и остана така, с гръб към нас, непоколебима в упорството си да ни пречи да гледаме това, което искаме. Изглеждаше толкова уязвима в своето детинско желание да се наложи над двама мъже, че не посмях да й се противопоставя. За миг ние всички изглеждахме като застинали във времето и никой не можеше да предскаже какъв ще бъде изходът от ситуацията.

— Хм, да, кажи й тогава да се махне от там, защото не можем само гърба й да гледаме.

В крайна сметка ние тримата трябваше да изгледаме поредния епизод от филма за Ласи, но по всичко личеше, че баща ми е изчерпил възможностите да й отстъпва. Засега поне заплахата да се стигне до много по-яростна свада, отмина.

— Каква глупост — промърмори той, след като изгледа филма. — Не е за вярване, че едно куче може да върши всичко това.

Рита постигна своето: той бе принуден да гледа нейното любимо предаване, да реагира на него и въпреки това светът не се срути.

— Винаги все това проклето псе по телевизията — започна да повтаря той при пускането на телевизора. После се настаняваше и оставаше да гледа с нас до края на епизода и дори ми се струваше, че у него излиза наяве нещо детинско въпреки привидно скептичното изражение на лицето му.

— Ти си по-зле дори от хлапетата, щом така си се лепнал за тази проклетия — коментираше леля ми всеки път, щом влезеше при нас. — А после все се оплакваш, че вечерята била изстинала.

— А ти защо поне веднъж не се опиташ да я приготвиш по-рано, след като знаеш, че така или иначе ще гледаме филма. Другите хора вечерят в шест часа, така че няма защо ние да вечеряме в неделята посред нощ.

— Кои са тези другите? Опасявам се, че тази телевизия ти е промила мозъка.