Нино Ричи - В стъклената къща

— Запомни ли мъжа, който го донесе? Какво ти каза той?

— Не го запомних.

Бяха изминали само няколко седмици, откакто Ласи се присъедини към нашето семейство, когато един камион го блъсна. От котелното чух силното изсвирване на клаксона на камиона, после скърцането на спирачките и сетне видях как Рита хукна като пощуряла през предната морава към пътя, за да се закове над Ласи, проснат върху тревата до паважа. Камионът бе изхвърлил кучето отстрани, в канавката, и сега то лежеше там, без да помръдне, с глава, неестествено извита на една страна. За миг ни се стори, че времето е спряло и никой не можеше да помръдне: Рита на моравата, аз до вратата на котелното, камионът, спрян под остър ъгъл насред паважа. Накрая от кабината слезе шофьорът — много едър мъж, с дебел слой тлъстини около кръста. Приближи се до Ласи и бавно поклати глава. Сетне избърса потта от челото си, бръкна в джоба си, оттам измъкна мръсна носна кърпа и попи потта от врата си.

— Изскочи… просто така — промърмори той, гърлено и монотонно. Но аз не разбрах за кого говореше — за Ласи или за Рита.

Тогава към нас се приближи баща ми. Застана над Ласи и изсумтя опечалено, сякаш винаги бе очаквал подобен лош край. Изплаших се, че като види какво е станало, веднага ще обвини Рита, но междувременно тя бе изчезнала нейде.

— Тези проклети кучета — изрече той. — Всяко от тях е по-глупаво от предишното. — Баща ми използваше онзи специален тон, към който прибягваше само когато говореше с местните хора, които не бяха италиански емигранти. Но в случая ми прозвуча доста неподходящ за този едър като планина дебелак, чийто глас беше много по-плътен.

— Хубаво куче е било — рече шофьорът на камиона. — Много жалко.

Баща ми и аз отнесохме Ласи в овощната градина. Тялото му още бе топло, но отпуснато като чувал.

— Изкопай една дупка за него — заръча ми татко. — Иначе ще усмърди всичко тук наоколо.

Когато се върнах с лопатата, Рита отново се появи отнякъде, приседна направо в прахта до Ласи, за да го погали за последен път, след което запя тихичко първите думи от една песен, на която я бе научила леля Таормина.

— Мъртво е, глупачке — рекох й аз. — Не го ли виждаш, че е умряло? И за това си виновна само ти.

Но Рита продължи да му пее. Аз започнах да копая с лопатата и изведнъж се изпълних с гняв, без да мога да обясня защо и срещу какво. По едно време, с крайчеца на окото си, съзрях как задният крак на Ласи трепна. Помислих си, че може да е някакъв спазъм след настъпването на смъртта — бях слушал, че така реагирали животните в кланиците. Ала кракът на кучето продължаваше бавно да се надига нагоре, както става, когато някое живо същество контролира движенията си. И скоро след това, съвсем спокойно, сякаш се събуждаше от дълбок сън, Ласи надигна глава, примигна и се изправи на крака, макар и олюлявайки се. Проскимтя веднъж-дваж и сведе глава към мен със скръбен вид.

— Можеш ли да повярваш на това чудо? — Баща ми веднага се доближи до овощната градина. — Никога преди не бях виждал нещо подобно.

Доста трудно се оказа да се отърсим от първоначалното смайване, като видяхме как Ласи чевръсто се отръска. Дори баща ми онемя от учудване.

— Разминало му се е само с удара по главата — каза леля Тереза.

— Да, бе, как ли не! Да те видим теб ще се изправиш ли на крака след удар като този?

За Рита възкръсването на Ласи си остана неоспоримо и съвсем естествено явление, също както и ненадейната му поява в нашата ферма. Нима не разбираше, че смъртта е онова последно, абсолютно неподвластно на никакви промени състояние, от което няма нито връщане, нито спасение?

Лятото започна с мъчителна жега. По пладне въздухът се натежаваше дотолкова сякаш времето спираше своя ход. От този непоносим зной цялото ми тяло се обливаше с пот и се превръщаше в мъртвешки застинала натежала маса, сякаш се чувствах обременен с нещо потискащо и непознато дотогава. Оставаше ми единствено да чакам да се разхлади, докато оставах замрял като какавида. Понякога нощем се премествах в леглото към Рита и лепкавата топлина от нашата близост ме подтикваше да сънувам как задушаващият ме пашкул бавно се разширява, заплашвайки да ме погълне в гънките на набъбващата си плът.

Тежкото време ни правеше раздразнителни. Заради горещините се налагаше да ставаме още по тъмно, в пет сутринта, за да привършим с работата си за деня в оранжерията, преди още жегата да е станала непоносима. Ала освен това оставаше да се събира бобът, да се окопават доматите, така че дните се точеха до безкрайност. Не бе чудно, че веднага след вечеря потъвахме в мъртвешки сън.