Нино Ричи - В стъклената къща

Като че ли някакво проклятие тегнеше над нас през следващите седмици, защото рано падналата слана попари последните домати, а сетне двамина от берачите трябваше да бъдат изгонени, защото се разбра, че много зле са се справяли със сортирането на земеделската продукция. Типичното за баща ми мрачно настроение още повече се задълбочи и ние трябваше да се пригодим. Все едно че съвсем друг човек се бе настанил да живее в нашата къща. На всичкото отгоре го замъчиха стомашни болки и той започна да се храни с разни специални храни на млечна основа, както и с готовата супа на Камбъл 15 15 Много евтина, готова за консумация доматена супа, популярна през петдесетте години; увековечена в консервната кутия от Анди Урхол, защото била любимата на майка му. — Б.пр. , а празните кутии от бяло тенеке, в които я продаваха, се изхвърляха на сметището и лъщяха на слънцето като някаква странна декорация. Аз пък си представях нагледно болката му като слаб огън, който тлее неуморно във вътрешностите му, сякаш все преглъщаният му гняв бе започнал да се храни със собствената му плът.

Рита и аз постепенно се отърсихме от тази мрачна атмосфера едва когато започнаха занятията в училище. Всяка сутрин се измъквахме от къщата като бегълци и заставахме край пътя, сковани от студа като каменни статуи, в очакване на училищния автобус. Износените ни, отдавна демодирани дрехи ни открояваха, така че отдалеч си личеше, че бяхме брат и сестра. През първата седмица Рита оставаше прилепена до мен като подплашено животно, хванато от гората — толкова я стряскаше огромният външен свят, толкова нов беше за нея с невероятните си размери. Бе я обзела паника сякаш е прогледнала след дълъг период, преживян в слепота. Във външния свят обичайните порядки в нашия дом, които ние възприемахме като нещо напълно нормално, не бяха валидни. По-скоро изглеждаха глупави и уродливи подобно на някое бледо, недорасло растение, което вехне заради оскъдната светлина. И причината може би беше в странния, херметично затворен живот на сянка, който ние осигурявахме на Рита. Фиорина — или Флора, както сега се наричаше — я отбягваше, защото си имаше свои приятелки, свой миниатюрен свят. За мен не остана незабелязано, че Рита още не разбира всичко това и се чувствах виновен, че преди години се бях отнасял с презрение към братята на Флора.

Но Рита скоро започна да завързва приятелства. Имаше едно момиче, името му беше Елена, което съвсем доброволно се грижеше за Рита. През междучасията я отвеждаше в предния край на училищния двор, където обикновено си играеха момичетата от началните класове. Тя беше напълно различна от Рита — висока, хубава, винаги добре облечена, с руса коса, падаща на едри къдри върху раменете й. Очаквах двете да се скарат, ако тази съученичка се опита да се държи със сестра ми надменно, както често се случва при градските момичета, обаче Елена си остана приятелски и покровителствено настроена към Рита. В поведението й нямаше никакво лукавство, без много шум тя използва влиянието си върху другите момичета, за да приемат Рита да се включи в техните игри. Няколко пъти ги наблюдавах как се разхождаха из училищния двор и изглеждаха учудващо близки и зрели. Ръката на Елена беше приятелски сплетена с ръката на Рита и това неволно ми напомни за младите жени, които през задушните летни вечери излизаха да се поразтъпчат из уличките на Вале дел Соле, като внимаваха да не разберат за това роднините им.

По време на една от тези разходки Рита и Елена се озоваха до игрището за хокей на трева, където аз играех заедно с неколцина осмокласници. Елена пристъпи към мен при една от паузите и ми кимна учтиво.

— Майка ми ме помоли да те попитам може ли Рита да гостува у дома за този уикенд, с преспиване.

Отново ме обзе познатия прилив на срам и усещането, че ще се нарушат неписаните правила на общуване, с които ние, емигрантите, още не бяхме привикнали. Страхувах се, че ще бъдат извадени на показ недостатъците на семейството, от което Рита и аз произлизаме.

— Не зная какво да кажа. Трябва да попитам у дома.

Въпросът ми бе поставен толкова официално, че се почувствах задължен да докладвам на леля Тереза. Очаквах тя да възрази, водена от закостенелия възглед на емигрантите за това кое е приемливо. Но като че ли и тя също като мен се опасяваше, че не е наясно какво точно е прието тук и се притесни, че ако не позволи на Рита да отиде на гости у съученичката си, ще проличи колко малко се грижим за нея.