Нино Ричи - В стъклената къща

— Не. Мисля, че вече е почти оздравяла.

— Е, тогава се надявам да ни посети.

Това обаждане ми прозвуча така непривично за нашето ежедневие, толкова несъвместимо с нашите порядки, че просто не знаех какво да реша.

— Каква работа има тя там? — недоволно промърмори леля Тереза, когато й съобщих за разговора. И тя като мен изпитваше неудобство както при последната подобна покана. Сякаш не можеше да открие ясна, разбираема логика, която да й позволи да наложи забрана върху тези гостувания на Рита, както би било редно, ако искахме да се придържаме към обичайната ни домашна тирания.

Рита още имаше драскотини по гърба си и малка, за щастие вече избледняваща тъмносиня дъга като полумесец под окото си.

— Вземи я утре със себе си на училище. Може да тръгне направо от там — каза ми леля Тереза. — И без това ще се почувства по-добре за няколко дни, особено ако баща ти реши да се върне тук.

Това беше ясен сигнал за нашия провал във възпитанието на сестра ми и знак, че не храним кой знае колко големи надежди по отношение на нея.

Странно, но Рита изглеждаше най-малко обезверена от всички нас след това, което се бе случило. Бяха изтекли само два дни от деня, в който баща ми я бе ударил, а след това бе убил любимото й куче. Съвзе се удивително бързо, като превъзмогна и унижението, и болките. Неприятно беше снизходителното й отношение към леля ми и мен, макар че то беше лекомислено по детски, може би защото долавяше срама в крадешком отправяните ни погледи. На следващия ден редом с мен тя чакаше училищния автобус. Видът й бе самодоволен, защото бе убедена, че си е спечелила почивката през предстоящия уикенд благодарение на преживяната болка.

— Не трябва да позволяваш на майката на Елена да те гледа, когато се преобличаш.

— Но нали ти ме видя.

— Това е различно. Аз съм ти брат.

И така тя замина за дома на Елена още същия следобед, като двете момичета потеглиха направо от училищния двор. Потеглиха към онзи свят на богати и щастливи хора като от филмите по телевизията, какъвто си представях, че е светът на Елена и нейната майка, онази с извисяващия се глас по телефона, който се опитва да звучи приятелски.

Късно вечерта на същия ден баща ми се завърна у дома. Леля Тереза и аз го посрещнахме мълчаливи, притеснени от това, което евентуално щеше да последва.

— Ако попита къде е сестра ти — рече ми леля Тереза, — кажи му само, че е при чичо ти.

Ала той въобще не попита за Рита. Гневът, който се бе насъбрал у него, изглежда се бе стопил. Цялото му тяло ми се видя смалено, присвито, изсушено. През следващия ден поработих с него около новата оранжерия. Трябваше да се подсушават тръбопроводите и паропроводите, за да не замръзнат от предстоящите студове.

— Прибери се у дома — рече ми той по едно време. — Мога и сам да довърша.

Но ме задържа още за миг сред тишината, натегнала от неувереност, докато ръцете му действаха като независими от останалото му тяло, с бавни, но прецизни движения.

— Как е сестра ти? — въпросът бе изречен с толкова явно неудобство, че вместо него аз се изчервих от притеснение. Не можех да се отърся от чувството, че му струваше доста усилия, за да събере кураж да заговори за нея.

— С нея всичко е наред — лаконично му отвърнах аз.

Той и този път замина на път, преди тя да се върне от гостуването си при Елена.

Баща ми прекара остатъка от есента, а после и цялата зима в Детройт като работник в един от тамошните автомобилни заводи. Неговият приятел Марковекио го бе приютил в квартирата си. Идваше си у дома на всеки втори уикенд, за да донесе бельото си за пране, заедно с работните комбинезони и връхните дрехи. Освен това той носеше на леля Тереза зеленчуци от оранжериите на чичо Алфредо. Така неусетно и постепенно се изгради нов житейски ред, неизказан, но утвърдил се някак си от само себе си: все по-продължителните престои на Рита в дома на Елена съвпадаха с посещенията на баща ми. На няколко пъти успях да подслушам телефонните разговори на леля Тереза, водени на нейния развален английски. Улесняваше ме фактът, че за да разберат от отсрещната страна нейния труден изговор, тя неволно повишаваше тон. Винаги така говореше с хората, които нямаха италиански произход. И така, в поредната петъчна сутрин тя отново бе приготвила чантата с дрехите на Рита за посещението й в дома на Елена през предстоящия уикенд. Баща ми очевидно се досещаше каква е причината за отсъствията на Рита, но нищо не рече. Изглеждаше примирен в мълчанието си, защото може би смяташе, че няма право да възразява.