Нино Ричи - В стъклената къща

Взе пакета с цигарите от бюрото.

— Мисля, че ще е по-добре да ги върнеш там, откъдето Рита ги е взела.

Престоите на Рита в дома на Елена се удължаваха. Нищо не казах на леля Тереза, но тя навярно беше наясно защо дължината на тези периоди се увеличава. Просто бе капитулирала, това се беше оказало извън контрола й. Вкъщи Рита се появяваше просто като посетител, а ние за кратко пренастройвахме ежедневието си, за да я приемем сред нас. Дрехите й, които бяха останали тук, все едно, че стояха на склад. В отношенията ни се възцари напрежение, сякаш беше чужденец, с когото насила сме заставени да живеем. Сутрин мълчаливо се подготвяхме за училище. Мълчаливо си споделяхме леглото.

В къщата властваше атмосфера на изчакване, витаеше предчувствие за нещо, което ще се случи или на което ще бъде сложен край. Когато нямаше какво да се върши из фермата, аз прекарвах следобедите в гледане на телевизия. Зяпах безкрайните ситкоми, разиграващи се на гара Уиндзор в Монреал. Следобедът неусетно се сливаше с вечерта. Май само това занимание ми даряваше усещане за домашен уют. Дългите, предълги часове пред телевизора запълваха времето ми там, сред моята малка, интимна празнота, която всеки ден се оформяше все по-отчетливо, преди да последва облекчението от вината, която изпитвах сред полумрака във всекидневната. Висях там понякога чак до края на последния филм, като крадях цигари от пакетите, които баща ми пазеше в своята стая и си отпивах по малко вино, разредено с вода. В тези филми винаги имаше добре облечени жени, някои порочни и зли, други — добри и невинни. Те разкриваха на екрана своите интимни преживявания и пробуждаха у мен страстни, горещи и трескави копнежи. Ако в някоя вечер се случеше Рита да си е у дома, аз съзнателно отлагах лягането си, докато не се уверях, че тя вече е заспала. Стараех се да не обръщам внимание на излъчващото й топлина слабо тяло, и на бледата й кожа. Между нас от само себе си се наложи неписан протокол за обличането и събличането — старателно избягвахме да се засичаме; виждахме се прекалено рядко, за да придобием чувството, че е нещо нормално да сме заедно в едно помещение.

Не мога да посоча конкретния момент, който беляза отделянето на Рита от нас. Зная само, че мълчанието на леля Тереза все повече се задълбочаваше заради все по-удължаващите се визити на сестра ми в дома на семейство Амхърст. Така и не си изясних какво се криеше зад мълчанието на леля — подкрепа за действията на Рита или неволно примирение. Накрая се стигна дотам, че едно от отсъствията на сестра ми се проточи цяла седмица, следващото — две, докато накрая в цялата къща останаха само мимолетни следи от нея — миризмата по възглавницата й, няколкото все още неприбрани дрехи, които по-скоро имаха вид на захвърлени там, без повече да напомнят за нейното предстоящо завръщане.

За щастие в началото на март баща ми се върна от Детройт. Още на следващия ден леля ми се обади на чичо Алфредо, за да го покани у дома — целта й беше вместо тя, чичо Алфредо да разкаже на баща ми какво се е случило. Това задължение като че ли му беше досадно, тъй като все него го викаха, когато имаше проблеми в нашето семейство.

— Те искат да я задържат — каза чичо Алфредо. Той имаше предвид Рита, която винаги наричаше „онова момиче“, но никога по име. — Не зная, може би това е най-доброто решение.

Леля Тереза нищо не рече. Баща ми показа уважение към чичо Алфредо, с което никога не бе удостоявал нито леля Тереза, нито чичо Умберто. Навярно виждаше у него най-близкия си приятел.

— Щеше ми се Господ да я беше прибрал заедно с майка й, преди да умре. Да беше изгнила в утробата й.

Внезапно от болезнения спомен придоби безкрайно уморен и измъчен вид.

Заредиха се мрачни дни. Баща ми подхващаше по някоя работа във фермата по-скоро като наемен работник, от онези, приходящите, сезонните. Може би бе станал по-неуверен от това внезапно появило се решение на проблемите ни. Очаквах от него да се почувства предаден или да избухне гневно. Сякаш вече не възприемаше така детински света, след като се бе отърсил, макар и привидно, от мъчителната необходимост да сипе обвинения и контраобвинения. Нямаше да се учудя, ако всичко, което баща ми желаеше, бе да налучка правилната линия и да се придържа към нея. Често това се оказваше най-невъзможната задача за него, тъй като никога не можеше да реши как да разчисти последиците от действията си.

Съдбата на Рита си оставаше все така неясна. Нито баща ми, нито някой от нас, можеше да предложи решение, защото просто се бяхме оставили на течението. Това беше нашата орис и никога не посмяхме, затънали в имигрантската си безпомощност, да си зададем въпроса какви правила ще трябва да следваме отсега нататък. Раздялата ни с Рита създаде празнота, която все някак трябваше да запълним, подобно на водата, която запълва всяка кухина. Единственото, което остана след нея, бе нашето виновно мълчание и дребните свидетелства за досегашното й присъствие в къщата: разхвърляните тук-там нейни вещи — дрехите й в моя гардероб, четката й за зъби, чифт износени обувки, събиращ прах на една от лавиците в мазето. В училище тя ми изглеждаше като непозната. Някакво момиче, с което нямах нищо общо. Понякога открито ме игнорираше. Вършеше всичко това по детински, без да се замисли. Очевидно беше още наранена, защото щом ме зърнеше, като че ли нарочно се обръщаше по-шумно към приятелките си. Достатъчно бе да забележи, че минавам покрай нея или че съм се загледал в нея. С една дума, държеше се така, сякаш не съществувах. Когато се налагаше да разменим по няколко думи, те се изтръгваха и от двамата ни трудно, неловко, а след тях неудобството, което се настаняваше помежду ни, беше още по-голямо. Накрая не оставаше нищо друго, освен тишината.