Нино Ричи - В стъклената къща

Един ден, докато ние садяхме доматите в задния двор, Вито откри това, което вероятно бяха останките от трупа на Ласи. Той случайно се натъкна на дупка, затулена сред най-гъстата коприва край пътеката. Така се прави с нещо, което никой не искаш да намери. Вито сгърчи лицето си в мрачна гримаса, както правим всички, когато се сблъскаме със свидетелство за нечие злощастие.

— Мисля, че това е кучето, което баща ми застреля — обадих се аз. — Защото започна да души пилетата.

Вито не мислеше, че е редно този труп да гние там, сред плевелите. Затова ме изпрати да взема от хамбара една лопата. Изкопа една яма като гроб и погреба трупа. Накрая ме накара да надраскам името Ласи върху купчината пръст.

— Но дъждът много скоро ще го отмие — отбелязах аз.

— Няма значение — махна с ръка той и изписа във въздуха един от своите загадъчни ритуални знаци. — Пръстта ще го запомни.

Тъкмо се бяхме прибрали с баща ми у дома след неделната служба, когато заварихме в двора непознат автомобил. Край масата в кухнята ни очакваше един мъж на средна възраст, който имаше изморен вид и смътно позната отнякъде физиономия. Когато го видя още от прага татко му кимна мрачно и отново излезе навън. Вратата с мрежата против комари хлопна зад гърба му.

Леля Тереза сипа на госта чаша кафе и мълчаливо се облегна на кухненския плот.

— Здравей, Виторио — рече мъжът. Заговори сериозно, но сякаш без да отдава значение на годините, през които сме били разделени от толкова много километри. Напрегнах паметта си, за да се опитам да си спомня какъв ми се падаше. Беше единият от близнаците Вирджинио или Пасторе, братовчеди на майка ми, но сега не бях сигурен кой точно от тях двамата. Не го бях виждал в Канада, дори не знаех, че е пристигнал тук.

Аз останах от другата страна на масата, чудех се дали не е редно да го целуна за добре дошъл.

— Смъртта рано или късно застига всички ни.

Дядо ми. Опитах се да си възкреся образа му, да осмисля вестта за смъртта му, но си спомних единствено за неговата тясна стая, за бледите му сбръчкани крайници. Неговата смърт ми се струваше като нещо закономерно, но ненужно отлагано, понеже отдавна бях свикнал с отсъствието му. Сведох глава, като се опитах да се престоря на наскърбен, но се страхувах от това да не издам, че всъщност не съм опечален.

Братовчедът отново се обърна към леля Тереза:

— Казаха ми, че е завещал на внука си Виторио някакъв имот…

Спомних си за медалите, които дядо ми беше дал. Преди години ги бях скрил някъде в къщата, може би беше в дрешника на леля Тереза, но толкова отдавна не ги бях поглеждал, че не бях сигурен дали още са там.

— Ти нали не очакваш той да се върне там заради няколко декара лозя — изрече леля ми с неочаквано категоричен тон. — И без това ще мислим по-нататък за имота. Сега не му е времето.

Повече никой не заговори за смъртта на дядо. Само мълчанието на близките ми стана още по-потискащо. За известно време у дома цареше атмосфера на прекалена строгост. Тя именно предизвика обичайното за мен изключване от околния свят. Мисълта за смъртта на дядо остана като запечатана задълго в мен, беше като буца, мъчително заседнала в гърлото ми. Тормозех се, защото се чувствах омърсен заради всички злочестия, укорявах се, че не реагирам, както подобава. Спомних си за погребенията във Вале дел Соле, за процесиите от оплаквачки, които изпращаха покойника до гроба му, за самотата на опечалените. Накрая изтръпнах от мисълта, че животът там продължава без мен.

Лятото клонеше към края си. Вече се очертаваше скелетът на новата оранжерия. Носещите колони бяха издигнати от Роко, Доменико и Вито португалеца, като им помогнах малко и аз. После закрепихме рафтовете. Опорите и лавиците между тях бяха поставени така нагъсто, че трябваше да се движим сред тях много предпазливо, за да не се блъснем някъде. Приличахме на дивите животни в джунглата, които си проправят път сред гъстата растителност, сред преплетени клони и гирлянди от лиани. Новото котелно беше почти довършено. Изглеждаше грамадно и извънредно внушително, с идеално правите си линии от бетон и стомана. В средата му се издигаше големият котел, доставен от компанията „Клийвър Бруукс“. Представляваше масивен цилиндър, боядисан в онова тъмносиво, което военните винаги използват за оръдията си. Извисяваше се важно-важно подобно статуя на някакъв бог, направена само че от метал, а не от мрамор. Но най-странно за мен бе това, че когато работата по монтажа привърши, нищо там не ми изглеждаше вече толкова впечатляващо. Може би защото останаха купища боклуци, които трябваше да бъдат почистени. Предстоеше да се постави покривът на оранжерията, да се прокарат паропроводите, а после идваше ред на „тънката“ работа — на довършителния монтаж, на проверките и настройките, трябваше да се отстранят всички недостатъци, което означаваше, че предстои огромна работа. И така щеше да продължава година след година, до края на живота. Чичо Умберто вече бе взел решение, единият от двамата му синове — Роко — наесен нямаше да се върне в училище. Той беше следващата жертва вкарана във водовъртежа, следващата жертва на нашата стъклена къща.