Нино Ричи - В стъклената къща

Понякога сънувах Рита. Изплуваше в сънищата ми все с неясни очертания, бледа и неподвижна, като под вода или като зад някакво стъкло. Приличаше на икона, само дето нямаше ореол над главата й. Веднъж я сънувах сред полето, просто я съзерцавах нямо от голямо разстояние. В това време аз берях някакви плодове, жълтеникаво оранжеви, месести и много крехки. Под една дива лоза намерих гнездо на червеношийки и задигнах от него пастелно сините яйца. Още бяха топли. Сънувах я и на морския бряг. Там тя изведнъж се преобрази в най-обикновено дете като всички други, та затова се извърнах от нея, докато си представях как брегът се изостря в тясна ивица земя, която се проточваше далече, навътре в морето и чийто край просто не се виждаше. Когато се пробудих и се отърсих от натрапчивите сънища, ме обзе непреодолимото усещане за недовършеност, за някаква изоставена задача, за неизпълнен дълг. Ярката дневна светлина ме отрезвяваше и чувствах само празнота щом ме споходеше споменът за Рита. Това беше смътно чувство, в което се прокрадваше типичната за нашата фамилия незаинтересованост. А под слоя от дразнещи мисли за вината ни пред нея прозираше мисълта, че раздялата ни бе за мен просто това, за което отдавна скрито съм копнял.

Постъпих в гимназията с тягостното чувство, че влизам в затвор. Не свикнах така бързо, както се надявах. Не напуснах мрака, в който се бях озовал. Лишен от цел и надежда за нещо по-добро, все пак скрито очаквах промяна, макар че ми се струваше, че няма да я дочакам. Училището приличаше на цитадела от розовеещи тухли, която се издигаше сред остарелите каменни къщи и дървени бараки в Талбът Уест. В сравнение със старото ми училище „Сейнт Майкъл“ новото ми се стори като лабиринт, с огромните си крила и пристройки, със смайващата си симетрия, с непознатия свят, царуващ тук, и най-вече с хилядите безименни физиономии, чиито притежатели щъкаха безсмислено из десетките зали и аудитории, етажи и коридори. Не можех да се отърся от усещането, че съм съвсем изгубен тук, че съм закъснял за някакъв ужасно важен изпит и че чак като се промъкна вътре в залата, с трепет ще установя, че той се провежда на непознат за мен език, който не мога да дешифрирам, защото се състои само от лишени от смисъл йероглифи и драсканици.

Приятелствата, които бях завързал в „Сейнт Майкъл“, бързо се разпаднаха. Това да не бъда сега със старите си приятели, а с някакви напълно непознати хора, с които просто нямах какво да си кажа, се оказа непоносимо изпитание и източник на недоволство. Дори ми бе трудно да открия най-простите думи, които да не звучат фалшиво и които да не крият някаква косвена заплаха. В училището, разбира се, имаше и други деца от италиански произход, които живееха в един отделен, сенчест свят: Доменико и неговите приятели от „Сейнт Майкъл“, бивши ученици от „Света Богородица“, които се мотаеха на групи сред мрачните коридори с високи тавани — отличителен белег на крилото за техническите паралелки. Общуването с тях не носеше разнообразие. На различни сбирки на италианските емигранти през годините отношенията ни се ограничаваха само с по някое хладно кимване, когато се разминавахме. Съставях си заобиколни маршрути, само и само за да избягвам групите, които през междучасията обикновено се скупчваха край вратите на класните стаи. Дори по време на хранене в училищната трапезария неизменно се стремях да оставам сам. В минутите, когато седях прегърбен и смълчан над таблата с обяда, с болезнена яснота възприемах всеки звук и образ — трополенето на чиниите, някоя ярка рокля или блуза, приглушените и мъчително монотонни разговори. Следваше доста продължителен мъртъв интервал от време, което трябваше да убия преди началото на следващите занятия. Започнах да се затварям в някоя от клетките в тоалетната, докато чаках да удари звънецът, нямо загледан в изподрасканите с неприлични надписи бели стени. Опитвах да успокоя мислите си, по-точно за нищо да не мисля, защото не желаех да си спомням за времето, прекарано тук, да се срамувам заради него и то да се превърне в тягостен откъс от спомените ми. Но за съжаление винаги се случваше отвън да мине някоя група от момчета, които се шегуваха шумно и размахваха ръце, сякаш се бореха. Под вратата се виждаха краищата на крачолите им.

— Това хлапе трябва да е от редовните паралелки — отбеляза веднъж един от тях, като неочаквано се наведе, сякаш се канеше да занича изпод вратата на кабината, в която аз тъй старателно се спотайвах.