Нино Ричи - В стъклената къща

Две момчета от моя випуск започнаха да се държат по-приятелски. Сядаха при мен по време на обяда. Кой знае, може би искаха да ме приобщят към себе си, може би си бяха поставили задача, с чието изпълнение бяха решили да се нагърбят и която искаха да доведат до успешен край. Но аз все бързах да се скрия в самотата си. Първата ми реакция обикновено беше да се съпротивлявам срещу тяхната настойчивост, макар че от друга страна се стремях да изградя някаква по-приемлива за околните версия за себе си.

— Сигурно се чувстваш адски самотен, като си седиш тук всеки ден, без никаква компания.

— И аз така мисля.

Струваха ми се някак смалени и нищожни, щом се занимаваха с мен и то точно когато моето унижение бе толкова неоспоримо. И тяхната настойчивост да се срещат с мен, да ме търсят сред класовете, ежедневно да се отбиват на обяд до моята маса, като че ли ги правеше още по-незначителни и още по-жалки. В тяхното поведение все пак се долавяше някаква невинност, което пък ме караше да се чувствам донякъде защитен от посегателствата им. С всички сили се стремях да прикривам истината за това кой съм и какво си мисля за тях особено що се отнася до единия от двамата, Тери. Впечатляваше ме прекалената му настойчивост, която бе съчетана с привидно добродушие и с примитивно чувство за хумор като в семейните комедии по телевизията. Пък и тялото му не беше пропорционално, имаше момичешки бедра, което му придаваше леко смехотворен вид. Другият — Марк му беше името — имаше стилно оформени дълги коси, беше слаб и висок, а на всичкото отгоре беше много по-лукав и по-хитър, което прикриваше с мазната си любезност. Иначе все се правеше на света вода ненапита. Не можеше да се отрече, че намира общ език с всякакви събеседници. Имаше излъчване на напълно нормален човек, който предпочита да се държи тихо и ненатрапчиво. В известен смисъл се чувствах като негов последовател, разбира се не толкова съвършен, ала все пак способен на известни промени, и невдъхващ подозрения.

Тери и Марк се бяха записали в кръжок, наречен с трудно обяснимото име „Еднопосочното предизвикателство“. Престраших се да отида веднъж с тях на една от сбирките им. От обясненията им останах с впечатление, че членуват по-скоро в светски клуб, от някаква не много ясна разновидност. Наложи се доста да се вглеждам, за да си обясня какво ги свързва, не разбирах съвсем и техните понякога изненадващи, едва ли не интимни откровения, които съвсем неочаквано се позоваваха на религията и на Христос. Насядали в кръг, поред взимаха думата четирима или петима от кръга. Всичко това ставаше доброволно, а в думите им необяснимо се съчетаваха боязън и увереност. Например едно момиче сподели своите преживявания около смъртта на баща си. След нея едно момче разказа за двугодишните си перипетии във възпитателното училище. Последният младеж, който взе думата, беше по-голям от другите. Имаше червени точки и петна по врата сякаш някой го бе яко нахапал. Неговият разказ беше посветен на някаква друга група, към която той принадлежал, когато живеел на север.

— Там бяхме свикнали да си пийнем или да се надрусаме, а след това да насядаме в кръг, вперили погледи в свещта в средата на кръга. Забравяхме за всичко, освен за пламъка на свещта; само тя оставаше в съзнанието ни. Чувството, което ни обземаше, беше толкова силно, че не можехме да откъснем очи от свещта, дори и да искахме. Мисля, че това доказва колко е могъщ Сатаната, когато е успял да те обсеби.

При всяка сбирка разказите на духовно съпричастните младежи бяха споделяни с равнодушен и сух, едва ли не делови тон, а групата бе сдържана и трезва в реакциите си. Казвах си, че навярно не съм способен да вникна в дълбочината на тяхното учение. Не притежавах тяхното умение лесно да намирам обяснения за това, което ми се струваше загадъчно. Но въпреки усилията си да го представят нагледно, все не успяваха да го обяснят със слово, така че да бъде възприето като нещо естествено.

В продължение на няколко седмици редовно посещавах техните събирания. Така и не си обясних с какво точно ме привличаха. Може би се дължеше на несигурните илюзии, зародили се в мен след първите разкази, които чух там. Или се надявах да прекрача в тяхната странна и все пак донякъде позната територия. Но май че решаващата причина бяха опасенията ми да не изгубя близостта си с Тери и Марк. Страхувах се отново около мен да не остане нищо друго, освен празното пространство, което досега толкова често бе запълвало живота ми. Дори когато протичането на тези срещи бе лесно предсказуемо, дори когато започнах лека-полека да се усъмнявам в проповедите или в неизбежните изводи след тях за приемането на Христа, дори когато започнах да се бунтувам срещу непоклатимата увереност в правотата им, нещо все още продължаваше да ме тегли към тях. Поразяваше ме упоритата и трудно извоювана религиозна всеотдайност, за която се говореше на тези сбирки, поразяваше ме колко по-различна бе тяхната вяра в сравнение с официалната религия. И всичко това не беше просто даденост като толкова много други неща в досегашния ми живот, даденост, която е всепроникваща и неоспорима като дишането за всяко живо същество. Затова не е чудно, че започнах да усещам нещо истинско в тяхното предизвикателно поведение. Нашата група изведнъж ми заприлича на ранните християни, които са се криели за своите проповеди и молитви из катакомбите.