Нино Ричи - В стъклената къща

Извън тези сбирки Тери и Марк рядко заговаряха за тях, като никога не ги хвалеха прекомерно, нито пък ги отричаха. Не се държаха с околните по-различно, отколкото на събиранията на групата. Изглеждаха напълно уравновесени и спокойни, макар да носеха в себе си тази тайна, на която явно никога нямаше да изменят. Нищо не ги отличаваше от останалите ученици — нито външността им, нито дрехите им, нито поведението им. На мен ми се искаше тяхната вяра да ги бележи, да ги откроява по някакъв начин, да им придава повече обаяние или поне да ги направи по-видими, ако ще и за целта да се наложи да бъдат подложени на изпитания. Не можех да се помиря с тази тяхна светска ординарност и накрая започнах да ги подозирам, че когато са сред другите, обикновените, те неусетно се променят. Чудно ми бе как умеят да живеят с това противоречие, без да се терзаят. Сякаш просто се преструваха на нормални хора, а в същото време бяха способни да се откъсват от света, след като бавно и тихомълком са проникнали в него. Дори и Марк, който по-често от останалите посветени общуваше с някои от най-търсените момчета в гимназията, можеше да се нагажда към буйния им нрав, да разговаря ту с един, ту с друг, а после с трети, запазвайки безупречно хладнокръвие независимо от сложните и неподходящи за споделяне идеи и теми, които се обсъждаха на тайните сбирки. Той умееше да пази мълчание, но също и да добавя внезапно коментари или пък да споделя своите, а понякога и чуждите преживелици, да изразява своите съмнения, а когато трябваше — и своите одобрения. Това именно му позволяваше така добре да се разбира с другите.

„Не ми се искаше да отивам там, но нещо в мен ми заповядва, така че съм длъжен да го сторя. И това бе денят, в който приех Христос. Оттогава нататък не мога за нищо друго да мисля, освен че Светият дух е този, който ме тласка да отивам там.“

Колкото до самия мен… аз никога и никому дума не отроних за тези срещи, но място не можех да си намеря, откакто се заех да обмислям дали да се обявя за един от тях, дали да стана съпричастен към преживяното страдание по време на духовните им изпитания, за които толкова често споделяха. Бях твърде далеч от тези душевни борби и терзания. Или точно обратното — твърде близо. Никога не бях вярвал достатъчно, но и никога не съм бил напълно освободен от вярата, за да ме възпламени сега тя със своята новост. Но продължавах да упорствам, задоволявайки се единствено с мълчаливото си съгласие с тях, без да чувствам, че имам право да отхвърля избавлението, което те ми предлагаха. В крайна сметка това, което Тери и Марк виждаха в мен, се свеждаше може би само до желанието ми да не оставам все тъй самотен по време на обедните почивки.

Започнах да посещавам часовете за изучаване на Свещеното писание, организирани от Църквата на Новия завет. Тери и Марк идваха да ме взимат в неделните вечери с автомобила на един техен по-голям приятел — помня дори, че беше „Додж Полара“. Църквата се намираше на по-малко от два километра оттатък предишното ми училище „Сейнт Майкъл“, в посока към магистрала номер 3. Сградата й беше свръхмодерна и по оскъдното си обзавеждане повече приличаше на университетска аудитория, отколкото на Божи храм. Вътре имаше дървени скамейки с лек наклон, така че се добиваше впечатление за амфитеатралност, като в центъра се намираше подиумът, на който имаше само един съвсем семпъл аналой. Край църквата бе долепена зала с тесни прозорци, където се провеждаха нашите занятия. Тя беше обзаведена в същия спартански стил, с ниски дивани и кресла, подредени в кръг около масичка за сервиране на кафе, от онези, които имаше във всекидневните на всяка тукашна къща. Стените бяха напълно лишени от каквато и да било украса, което пораждаше чувството, че това е помещение, в което няма място за нищо нечисто, помещение, където не може да вирее нищо ексцентрично или суетно.

Занятията водеше мъж, когото всички наричаха просто Том — може би беше прехвърлил тридесетте. Носеше най-обикновени сини джинси, никога не закопчаваше копчетата на ризата си, ала въпреки това изглеждаше безупречно спретнат, пък и притежаваше дарбата да наелектризира атмосферата подобно на някой умел телевизионен водещ. Всяка седмица ние изучвахме по няколко пасажа от Библията, като Том ни предлагаше учудващо компетентни тълкувания на текстовете, помагайки ни да вникнем в закодираните им послания. Веднъж ни прочете една вестникарска статия за някакъв беглец от Съветския съюз и затова колко трудно му било да повярва в Бог, след като през целия му досегашен живот му набивали в мозъка, че никакъв Господ не съществува. Аз обаче останах най-силно поразен от плашещата свобода, в която е живял този беглец — да съществуваш без никаква вяра, без да подхранваш съмнения в правотата си, без да се терзаеш, без да се страхуваш от греха, без нито за миг дори да допускаш, че може да грешиш, да не се доверяваш само на заученото, да не разчиташ на ленивите си умствени навици.