Нино Ричи - В стъклената къща

Понякога в неделните следобеди се мотаех безцелно из фермата. Случваше се да ровя из боклука, който беше останал там още старото котелно и беше струпан надолу близо до водоема. Там се натъкнах на отломките от изгорялото бюро на баща ми, които бяха затиснати сред остатъците от обгорената стена и откъртените бетонни плочи на пода. Едната страна на бюрото беше овъглена и почерняла, смазана от натиска на рухналата стена. Горната му повърхност бе изкорубена, а цветът й беше избелял, но все още личаха части от познатите ми драскотини и петна. Чекмеджетата бяха поочукани, но като цяло си бяха по местата. Най-горното се отвори най-лесно, макар вътре да изглеждаше като преживяло опустошителен ураган. Сред хаоса от моливи, писалки и изгорели бушони, издути пликове и пощенски марки с назъбени краища, най-вътре се спотайваше куп с фотографии, на които се виждахме Джелсомина и аз. Спомних, разбира се, че съм гледал тези снимки, но сега, след толкова години, те бяха много повредени и деформирани.

Най-долното чекмедже, двойно по-голямо от останалите, беше заключено или просто заяждаше, защото отказваше да се отвори. Започнах да го блъскам с едно бетонно парче, но после се досетих, че трябва само да го повдигна, за да го извадя. Вътре попаднах на около дузина прилежно навързани снопове хартия. Навик на баща ми бе всичко да овързва с канап. Те също се бяха деформирали от горещината при пожара като фотографиите, дори още повече. Бяха се слепили в плътна маса, натежала и плесенясала от влагата при гасенето на огъня. Заех се да ги сортирам, като започнах от най-долния пакет. Той представляваше по-малък сноп от нещо приличащо на писма. Като се разрових сред най-силно засегнатите слоеве отгоре, видях стара италианска пощенска марка, повредена в единия си край. Почеркът, с който бе надписан пликът, ми беше познат, макар в първия миг да не се досетих. И тогава споменът ме връхлетя, подобно на сепване от някоя позната миризма: това бе почеркът на мама, с нейните дълги като ченгели извивки по краищата на буквите. В момента, в който разпознах кой ги е писал, значението на всичките тези подробности избледня за мен, за да останат само тези трудни за разчитане, наполовина повредени от водата драскотини от избледняло мастило върху загнилата хартия.

Отнесох писмата у дома. Бяха прекалено влажни, за да се опитам да отделя пликовете, без да ги повредя, та затова ги оставих първо да поизсъхнат. Но не на открито, както бе най-разумно. Скътах ги в една стара кутия за обувки, която скрих в дъното на скрина. В продължение на няколко дни мисълта за тези писма блуждаеше в периферията на съзнанието ми подобно на някое отлагано задължение. Приличаха ми на богатство, скрито на тайно място, което още не знаех как да похарча. Когато най-после реших да се заема с тях, кой знае защо съзнанието ми се изпразни. Липсваше радостното очакване, може би защото писмата още бяха слепнали от влагата. Само поразгледах надписите на пликовете — на всички се четеше името на баща ми и неговият стар адрес, а най-отдолу се мъдреха внимателно изписани главни печатни букви: КАНАДА. Не успявах да свържа писмата нито с някоя конкретна личност, нито с ръката, която ги е писала, нито със стаята или с момента, където и когато може би са били измислени редовете, подредени в тези писма.

Отново ги прибрах в скривалището си. Замислих се дали ще успея да ги подсуша поне малко, когато баща ми и леля ми няма да са в къщата. По-късно през същата седмица забелязах, че останалите дрехи на Рита са били извадени от скрина, така че кутията, в която криех писмата, също е била взета с тях.

— Там имаше само някакви дрипи — отвърна ми леля Тереза, когато я попитах за тях. — Та затова ги преместих в сандъка в мазето.

Намерих кутията за обувки изпразнена и захвърлена край сандъка. Трескаво зарових ръце в сандъка, но не намерих нищо.

— Там имаше една кутия, пълна с хартии — казах й аз.

— О, това ли търсиш? — рече леля ми, внезапно изпълнена с подозрение. — Ами че аз я изхвърлих, защото си помислих, че е някакъв боклук.

Каза ми още, че не може да си спомни къде точно я е изхвърлила. Веднага се разтърсих, първо на бунището между ябълките най-отзад в двора, после край площадката до него, където изнасяхме сметта за изгаряне, а накрая обиколих навсякъде около водоема. Но напразно. Имаше и още нещо — липсваше ми хъс. По-скоро изпитвах вина, може би дори тайничко се радвах, че съм се отървал от тях като от неясно бреме. Отново можех да си остана с усещането, че нещо важно е изчезнало от моя свят. Това бе нормална човешка реакция, така реагирах аз на нещата и това оставяше само пустота в душата ми.