— Не може ли да останат за утре?
— Да бе, как ли не, за утре. Ако тази вечер Марио пропусне реда си, ще трябва да чака още цели три дни, преди да му позволят да се присъедини към следващата доставка. А след три дни тези домати ще стават само за храна на свинете.
— Ако ме изчакаш, до няколко минути ще съм готова.
Но когато тя слезе при нас, вече бяхме почти приключили, а баща ми дори бе потеглил с пикапа, за да върне работниците по домовете им.
— Ето, видяхте ли, че въобще не ви бях нужна. Пък и какво разбирам аз от тази работа?
— Ами ще се научиш! — троснато я прекъсна чичо Алфредо. — Ако беше моя сестра, вече щеше да си научила как се върши.
— Значи е вярно, че си по-лош от Марио. Сега си спомням какъв беше като по-млад.
Когато баща ми се прибра у дома, той трябваше отново да потегли, за да откара доматите в консервната фабрика. Върнал се е късно, когато ние с леля сме спели в леглата си. На сутринта той ме събуди, за да отидем на работа на полето. Веднага усетих колко силно беше ядосан заради случилото се снощи. Вече бе слязъл по стъпалата пред задната врата, когато леля Тереза, с подпухнало от съня лице, влезе в кухнята. Без да отрони и дума, той застана зад нея и щом тя се наведе да вземе нещо от долапа, здравата я халоса по тила.
— Вижте я нашата сеньорина, принцесата!
— Ох! — Леля Тереза светкавично се извърна, внезапно и окончателно пробудена, надигнала тигана пред корема си като оръжие за защита. — Да не си полудял?
— Не те ли научиха на работа в Италия, а? Тогава аз ще те науча, бога ми, как се работи, дори да се налага всеки ден да те налагам с камшика!
Но леля ми продължаваше да държи на своето.
— Само посмей пак да вдигнеш ръка срещу мен! Главата ще ти счупя, кълна се в това!
— Е, хайде, я се опитай! Ще видим дали всичко ще става все по твоему. Не и в тази къща, в името на Христа, освен ако не искаш да живееш под моя покрив!
— А, така ли било? Много ти благодаря! Да не мислиш, че толкова съм искала да дойда тук, в проклетата Америка? За да ти пера като прислужница, мръсните дрехи? Да ти гледам бебето, което ти искаше да се дене в гроба, заедно с майка си? Там си имах свой живот, не помисли ли за това, когато ме повика? А какъв живот имам сега, кажи ми де! Какъв живот ми осигури?
След тази разпра в течение на много дни те не си проговориха. В къщата отново се настани познатата тягостна тишина. Този път дори и леля Тереза не успя да ни спаси от тази напаст, защото макар да се считаше за победителка в схватката с баща ми, сега не й оставаше нищо друго, освен да крачи раздразнено напред-назад из къщата сякаш смазана от тежестта на победата си.
Започна да става все по-нетърпелива с малката, често беше нехайна, дори несръчна. Може би винаги е била такава, ала просто е прикривала неумението си зад очарованието на неизменно доброто си настроение. Ала сега внезапно започна да ми се струва, че всичко, което вършеше за бебето, беше някак си недодялано. Когато го хранеше с млякото на прах, което вече използвахме, нейните дози ми се струваха по-неточно отмервани от дозите на Джелсомина. Като подаваше бутилката с биберона на бебето, често я издърпваше от устата му, преди още бебето да се е нахранило докрай. Когато го друсаше на ръце, сякаш едва се сдържаше да не се отърве от това неприятно задължение. Тези признаци на пренебрежение към работата й силно ме смущаваха и ме подтикваха да търся някакви недостатъци в нейния характер, някакъв важен и опасен инстинкт, като този при свинете, които могат да се претърколят върху своите новородени и да ги премажат с тежестта си.
Така се стигна до деня, в който й помагах да смени пелените на бебето. По износената пелена видях дребни следи от кръв.
— Счупи се главичката на една карфица, та сигурно се е забила в кожата й — рече леля ми. Обаче побърза да прибере карфицата в джоба на престилката си.
След този случай започнах да я следя по-отблизо.
— Виж го ти какъв любопитен се извъди, — рече леля Тереза. — Сякаш никога досега не си виждал бебе.
Но тя май подразбра, че между нас се е породило някакво необявено състезание. И за да ми припомни къде ми е мястото, тя започна да ми донася бебето за вечерното хранене, като се държеше насмешливо и предизвикателно с мен. Но все пак ми се струваше, че остана безмълвно впечатлена от моята загриженост и от уверените ми действия.
— И си научил всичко това само като си ме наблюдавал?
— Джелсомина ме научи.
— Не е зле — кимна тя, но май не й беше присърце тази похвала. — Свършила е добра работа.
Читать дальше