Нино Ричи - В стъклената къща

— Не мисля, че ще мога да издържа още една нощ в едно и също легло с нея — сподели с нас леля Тереза. — Това ме принуждава да си мисля какво вършат свинете с техните малки прасенца, как се случва понякога едрата свиня да затисне някоя от рожбите си с тежкото си тяло и да я премаже. Затова стопаните отделят прасенцата от майките им.

— Че то нашето легло стига за трима — възрази й баща ми. — А сега какво се оказва? Че е тясно дори за един човек.

— Слушай, едно бебешко креватче няма да ти коства много пари. Пък и може да стане въобще без пари. Жената на Мауро има креватче, което не се използва. Говорих вече с нея по телефона.

Баща ми почервеня от ярост.

— Ще ти строша главата с телефона, за да престанеш да бърбориш по него и да занимаваш хората с твоите глупости.

— Тогава я прибери да спи при теб — най-невъзмутимо му отвърна леля ми. — Но след тази въздишка, дето се отрони от устните ти, ми стана ясно, че никога през живота си не си държал бебе в ръцете си.

Очаквах баща ми в гнева си да запрати нещо по нея, толкова много се ядоса. Но той само се присви, съвсем обезсърчен.

— Да, да, добре, ти всичко обръщаш на шега. Но накрая ще видим дали всичко е шега в този живот.

Той вече изглеждаше примирен и готов на отстъпки. След няколко дни, когато се събрахме за обяд, видяхме един непознат пикап в двора, а в спалнята на леля Тереза някакъв рус мъж в работен комбинезон сглобяваше малко детско креватче с високи решетки като прегради от двете му страни.

— Ето, всичко е готово — съобщи ни той, щом приключи със сглобяването.

Не знаех как да се държа с леля Тереза, не можех да проумея как тя гледаше на живота ни, как така тя не се плашеше от проблемите и от тяхната сериозност. След появата й тук баща ми някак си се сниши, вечно мрачното му настроение все повече се превръщаше в негов личен проблем, при това все по-незначителен, за който дори не си заслужаваше да се говори. Когато беше около леля Тереза, баща ми като че ли се стараеше да сдържа гнева си, изправяйки го като свой страж срещу нея, а изречените приглушено неясни заплахи звучаха като плах опит да се защитава. Може би заради това леля Тереза го наричаше на шега Джовани Батиста 3 3 Йоан Кръстител (итал.) — Б.пр. .

— И ти като него заради всяка дреболия предричаш края на света.

Тя прекарваше дните само вътре в къщата, изцяло посветила се на грижите за бебето, но всичко вършеше лениво, подобно на градските жени. Двамата с баща ми по цял ден не се прибирахме от полето. Бяхме заети с работата около доматите, на която едвам насмогвахме. Леля Тереза обаче нито веднъж не излезе да ни помогне. Случваше се да се приберем по мръкнало и да я заварим на телефона, без да си е мръднала пръста да приготви вечерята. Баща ми, разбира се, се ядосваше и трябваше да мине доста време, преди да се успокои.

— Трябва по-малко време да работиш с устата си и повече с ръцете си.

Ала леля Тереза винаги и за всичко имаше готов отговор:

— Не мисля, че това е правилно, след като тук има хора, които не съм виждала по пет-шест години, а сега не мога да им кажа и едно „Здрасти“.

Но това, което най-силно безпокоеше баща ми, беше не толкова липсата на старание от нейна страна, колкото ленивата атмосфера, която тя насаждаше в къщата. Леля ми винаги намираше време както за своите телефонни разговори, така и за другите си увлечения. Например тя много обичаше да слуша радио, като записваше дълги списъци с думите, които научаваше от него, за да ги повтаря десетки пъти, сякаш това декламиране можеше да й помогне да схване смисъла им. Като я чуеше да повтаря зазубрените думи, баща ми много се дразнеше и лицето му помръкваше.

— Това ли те научиха през всичките години в училище? Да си губиш времето с глупости.

Най-после привършихме работата по доматите и баща ми си позволи еднодневна почивка. Но на следващия ден, когато пристигнаха чичо Алфредо и синът му Джино, за да ни помогнат да натоварим събраната реколта, се оказа, че дъждът през нощта беше повредил значителна част от добива. Трябваше да сортираме всички домати, торба по торба, за да отделим развалените. Вече се стъмни, а още не се виждаше краят на тази изнурителна работа в задния двор.

— Защо Тереза не излезе да ни помогне? — попита накрая чичо Алфредо.

Баща ми ме изпрати да я повикам.

— Трябваше по-рано да ми кажеш — рече тя, като се изправи на задната врата по престилка и чехли. — Сега трябва да се заема с вечерята.

— Забрави за вечерята — разпореди се чичо Алфредо. — Ако не свършим това тук, повече никой няма да има какво да яде. Тези домати трябва да бъдат прегледани до десет вечерта.