Нино Ричи - В стъклената къща

От задния двор на фермата ни отчасти се виждаха белите стени на църквата и на училището, които бяха отдалечени само на около миля по пряк въздушен път или направо през пустеещото поле, разделящо фермата ни от магистралата номер 3. Автобусът обаче ме отвеждаше в най-различни посоки, преди да стигна дотам. Почти цял час обикаляхме адресите на другите ученици. Така всяка сутрин и всеки следобед се движехме по един сложно виещ се маршрут, който преминаваше покрай безкрайната поредица от магазини и кафенета. Тази рязко насечена, зигзагообразна траектория се простираше чак до Голдсмит на север и до порт Томас на изток. През зимата слънцето едва се надигаше над хоризонта и училищният автобус потегляше на дългата си ежедневна утринна обиколка. На връщане пак същият автобус ме оставяше пред дома чак по залез-слънце. В облачните дни все ми се струваше, че целият свят, който упорито преброждаше нашият училищен автобус, прилича на странна и загадъчна чужда вселена, в която слънцето никога не прониква, където дърветата с оголени сивеещи клони завинаги са превити под напора на вятъра и където полетата никога няма да се освободят от тежестта на снега. Автобусът прекосяваше унилия пейзаж подобно на морски катер, носен от ветровете по вълните на утринната мъгла, а под нея оставаха скрити ливадите и пътищата, затрупани от мръсен сняг. Вътре, на топло, ми беше приятно, защото се чувствах на сигурно място. Нагревателят под седалката ми разпръскваше вълни от топъл въздух дори когато навън се лееше леденостуден дъжд или почвата бе скована от скреж.

Хващах автобуса рано сутрин, а той продължаваше своя път по страничната улица покрай най-близките кръчми с номера 12 и 13, а след това правеше рязък завой назад до номер 4 на Консешън стрийт. От там излизаше отново на магистрала номер 3, за да продължи направо по дълъг участък, където спираше по-начесто, за да прибере учениците от тамошните къщи с жълтеещи се тухлени фасади. Накрая автобусът се връщаше назад към квартала с магазините и се губеше сред него като в лабиринт. Щом попаднехме там, сякаш се бяхме озовали в друг свят, с напълно непознати за нас обичаи и поданици. Земята се простираше плоска и чиста, а на хоризонта тук-там се мяркаха тъмни островчета от борове или канадски клен, разположени доста изненадващо точно в средата на полето. Виждаха се още извивките на силозите, боядисани в червено или сребристо, както и високите стъпаловидни фронтони по дървените къщи на местните фермери, отдалечени от съседните подобно на самотни стражи, а от тесните им прозорци можеше да се наблюдава безкрайното поле наоколо. Към порт Томас ландшафтът отново се променяше. Излизахме на друга магистрала и продължавахме по нея, докато не свърнем пак в градчето, по-малко и по-скромно от Мърси. Там можеха да се видят само няколко склада, а къщите изглеждаха паянтови и очукани. Накрая стигахме до пристанището. Край кея бяха закотвени няколко дузини рибарски лодки, една част — малки, бели и още нови, а други — с олющена боя и със странни имена като „Сребърния долар“, „Мейфлауър“ или „Синята Бети“, които бяха изписани с червено или черно по корпусите им. От порт Томас следвахме извивките по брега на езерото надолу към чернозема около Пойнт Чипеуа, където къщите бяха още по-паянтови, а край изоставените хамбари и край плетовете стърчаха останки от отдавна захвърлени селскостопански машини сякаш скелети на измрели животни.

Нашият шофьор се казваше Шулц — як германец със сиви очи и груби мазолести ръце на селянин, с едро червендалесто лице, в което имаше нещо детско. В огледалото, насочено назад, което му помагаше да следи какво се случва отзад по седалките, ние можехме да наблюдаваме неговите гримаси, докато шофираше: лицето му се сгърчваше всеки път, когато трябваше да превключи рязко на по-висока скорост, а пък езикът му изпълваше ъгъла на устата му, щом се наложеше да вземе някой много остър завой или да заобиколи ъгъла на поредната улица. По-големите момчета го имитираха много успешно. Понякога, по даден от тартора на групата знак, шестима или дори седмина започваха едновременно да превключват в пълен синхрон въображаеми лостове за скорости, като виеха досущ, както виеше мощният двигател на автобуса. При този непоносим шум Шулц вдигаше поглед към огледалото и лицето му помръкваше.

— Хей, момчета, май пак прекалихте — обаждаше се той с плътния си, бавен и леко монотонен глас.

После някой от осмокласниците неизменно се провикваше: