Нино Ричи - В стъклената къща

Изведнъж тя реши да започне да излиза на полето с нас, отначало колебливо, като все се свираше сред лозите, сякаш не искаше да си цапа ръцете. Но скоро започна да придобива опит, пък и в нея се проявяваше някаква нова решителност. През първите дни оставяше бебето върху чувалите, струпани на камара в края на нейния ред, като често ме изпращаше да го наглеждам. Но постепенно започна да прехвърля все повече от своите грижи на мой гръб, докато накрая се стигна дотам аз да оставам сам в къщата за цял следобед, докато леля Тереза работеше вън на полето. Баща ми мълчаливо посрещна тези промени, без да ги одобри изрично, но и без да им се противопоставя. Трябваше да викам леля си за храненето и смяната на пелените на бебето, без да съм сигурен какво точно ми е позволено и докъде можех да се разпростирам. Но леля Тереза скоро се убеди, че се справям задоволително, пък и беше в неин интерес от ден на ден да намаляват ангажиментите й към бебето.

— Хм, знаеш ли, не е нужно да идваш при мен за всяка дреболия, щом можеш и сам да се справиш.

Това, което никога не споделих с леля си, беше притеснението, което неизменно ме спохождаше през тези самотни следобеди. Точно тогава се забеляза някаква необяснима промяна с бебето — нарасна неговото значение. Явно никога нямаше да мога да се отърва от миризмата му и от всичко свързано с него, просто се превърнах в мислеща добавка към неговите животински нужди. Понякога бебето плачеше неудържимо и това ме караше да го намразя, дори да пожелая смъртта му — светът като че ли се свеждаше само до неговия рев и до невъобразимия хаос, който предизвикваше нестихващият му плач. Но когато бебето заспиваше, сгушено в детското креватче, аз се заглеждах в него, чувствах се отговорен за това малко създание. Защото сега невръстната ми сестричка донякъде беше и моя, оставаше ми само да се чудя на странностите й, на нежната й още съвсем мека главица, уязвима като пъпеш, на тъй малките пръстчета на ръчичките и крачетата й.

В нашето домакинство отново настъпи промяна. Пак се заплете сложната плетеница от одобрявания и изблици на страсти. Напрежението между татко и леля тихомълком се превърна в причина за разбирателство. Сега те не се прекъсваха, макар леля ми да говореше с авторитет и все още войнствено, а баща ми — с повече снизходителност. Той продължаваше да създава впечатление на човек, способен да се изолира сякаш херметически от всичко, като упорито се стремеше да ме държи настрани от спречкванията си с леля. Аз пък усещах повече близост не към тях двамата, а към бебето, което като че ли не принадлежеше към нашата къща, тъй като беше все още съвсем безпомощно и непохватно, досущ като малките агнета, които фермерите във Вале дел Соле оставяха при овцете, ако бяха купени, преди да бъдат отбити.

Работата с доматите приключи след падането на първите слани, през октомври, когато трябваше да тръгна на училище. Леля Тереза ми приготви дрехите за училище, опакова сандвичи в кутията на баща ми и ме изпрати до края на улицата, където трябваше да чакам училищния автобус. Беше започнал листопадът. Цялата околност сякаш се подготвяше за тягостната зима. Докато чаках автобуса в студения октомврийски ден, имаше мигове, когато ми се струваше, че не принадлежа на света, който ме обкръжава. Мислех си само, че животът в къщата продължава и че сега леля Тереза шета из стаите в домашни дрехи, докато бебето още спи. Докато стоях самотен край пътя, целият свят ми изглеждаше странен, смален и разфокусиран, гледан сякаш през обратния край на телескоп. Във въздуха се носеше някакво ухание, от огрените планински хребети се спускаше свеж полъх, който сякаш събуждаше у мен нещо дълбоко вкоренено и добре познато, но отдавна забравено. Цялото ми тяло изтръпна от този спомен; за миг усетих как миналото ми е част от мен самия, която може внезапно да се пробуди дори и на другия край на света. Приличаше на сянка тук, край този провинциален път, край тази ферма, край тази къща.

В училището „Сейнт Майкъл“ учениците бяха разделени в мъжки и девически паралелки. То, както и църквата до него, се намираше край магистрала номер 3, на източния край на града, точно срещу старческия дом. Училището представляваше правоъгълна двуетажна сграда със стени, измазани с бял хоросан. Прозорците с метална дограма бяха подредени в дълги редици подобно на прозорците на консервната фабрика в Сън Парлор. Коридорите, свързващи училището със страничните стъпала към храма, също бяха остъклени от едната страна. Църквата беше измазана с бял хоросан, имаше прозорци с дъговидни сводове и беше увенчана със солидна камбанария. Покривът на църквата беше покрит с плочи, а единственият орнамент в целия комплекс — малък кръг от цветно стъкло под най-високата част на фронтона — украсяваше фасадата й. Насред моравата пред къщата на пастора, върху каменен пиедестал с три стъпала пред него, се извисяваше статуята на архангел Михаил 4 4 От там и името на училището „Сейнт Майкъл“. — Б.пр. . Снагата му бе обвита в къса, богато надиплена туника на римски воин. В ръцете си стискаше метален жезъл, с кръст на върха, като онези, които носят архиепископите. Острието му, подобно на копие, бе забито в някаква гърчеща се в нозете му странна крилата змия или може би змей.