Нино Ричи - В стъклената къща

— Съжаляваме за това, Шулц.

Иначе Шулц обикновено не правеше забележки за това, което се случваше зад гърба му в автобуса. Понякога, когато някое момиче изпищяваше или когато някой изхвърлеше нещо през прозореца, той внезапно отбиваше автобуса в страничната лента и натискаше рязко ръчната спирачка, след което само кръстосваше ръце и се облягаше на волана с недоволна физиономия. За миг в автобуса всички притичваха, а момчетата от най-задните седалки започваха да го умоляват да забрави случилото се:

— Ние нищо не искахме да кажем с това, Шулц.

— Шулц, нека да го забравим, де, нали става? Обещаваме повече да не го правим.

И така, накрая той само свиваше устни и бавно поклащаше глава, а ние отново се укротявахме.

Когато за пръв път се качих на училищния автобус, допуснах фаталната грешка да седна на най-задната седалка, без да подозирам, че тя е запазена само за по-големите батковци. При поредната спирка от маршрута, при тухлените къщи оттатък магистралата, до мен се настани едно високо, мършаво чернокосо момче и ме удостои със странна, прекалено фамилиарна усмивка. С явно отработен маниер завъртя глава, за да отметне падналия на челото му дълъг кичур коса, който затуляше очите му. Когато се нагласи удобно на седалката, измърмори някаква забележка по мой адрес, която аз не успях да схвана, но се надявах все пак да е нещо като поздрав. Тъй като не отвърнах, дангалакът присви лице, може би в гримаса, а може би просто от яд, че не го разбрах.

— Дойчман? — запита ме той. — Ауф видерзеен? Недерландер? Италиано? 5 5 Немец ли си? Довиждане? Или холандец? Или италианец (изопачен немски). — Б.пр.

— Италиано — кимнах аз, зарадван, че най-накрая можах да чуя една позната дума.

— Аха, италиано! — Удари с ръка по гърдите си. — Ме спийк италиано мучо, мучо. Ме пейзано. 6 6 Аз говори италиански много, много добре. Аз твой земляк (тук в смисъл на европеец, имитация на италиански). — Б.пр.

Когато и другите осмокласници се качиха в автобуса — разбира се, всичките до един, се скупчиха на най-задните седалки — всеки ме удостояваше с широка, щедра усмивка и разтърсваше десницата ми. Те се опитваха да поговорят с мен, като си помагаха с ръкомахания и също се кълняха, че са ми земляци, след което ме заливаха със словоизлияния на своя полуразбираем диалект. По едно време, за беля, вниманието на един от тях бе привлечено от голямата сребърна кутия за сандвичи, в която леля Тереза ми бе сложила обяда.

— Мучо, мучо — повтори дангалакът и широко разтвори ръце пред гърдите си. После посочи към мен и притисна плътно ръцете си една към друга. — Ноу мучо, мучо. — Останалите хлапаци прихнаха от смях.

Чернокосият дангалак грабна кутията със сандвичите от ръцете ми и я задържа за кратко пред себе си, сякаш й се възхищаваше. Накрая я отвори и разви хартията около горния сандвич; поднесе го към носа си и го помириса. Веднага сбърчи нос.

— Му-чо, му-чо — изрече той и подметна сандвича в ръцете на едно от другите момчета и отново сбърчи нос от отвращение.

Така моят сандвич започна да се предава от ръка на ръка. Другите момчета също сбърчиха носове, закашляха се престорено, сякаш се задушават от непоносима воня, дори се преструваха, че ей сега ще припаднат на пътеката между седалките. Накрая един от тях бързо погледна към предната част на автобуса, преди да метне сандвича през отворения прозорец. Още помня как той литна настрани и подскочи от първия удар, после пак подхвръкна леко, преди окончателно да се пльосне на асфалта.

Сега те започнаха да си предават от ръка на ръка втория сандвич. Опитах се да се намеся и да си го взема обратно, но чернокосият дангалак изведнъж замахна с ръка и ме прикова на седалката, а после юмрукът му на три пъти забързано се заби в главата ми отстрани. Политнах и треснах главата си в прозореца на автобуса.

— Но, но пейзано. Не, не, повече не съм земляк с теб.

Оттогава упорито се стараех да избягвам тези досадници, но продължавах да нося в себе си болката като незараснала рана. Необходимостта да бъда вечно нащрек всъщност ме мъчеше повече от унижението. Като че ли наистина бях белязан и това даваше право на хлапаците от автобуса да ми погаждат подобни гадни номера. Все си мислех, че би трябвало да има начин, по който да ги принудя да престанат да се задяват с мен отново и отново. Но всеки път се повтаряше все едно и също и аз се изпълвах със същата злоба и омраза. Всяко поредно унижение не ми изглеждаше като нещо, което те ми причиняваха, а като нещо, което аз винаги съм носел вътре в себе си. Момчетата, които ме разиграваха, инстинктивно бяха налучкали правилното поведение — те бяха напълно непредубедени, дори безразлични към мен и се гавреха не защото ме мразеха или защото ми бяха ядосани, а просто защото надушваха, че тая унижението в себе си. За тях бях съвсем прозрачен, като от стъкло, защото ако бях по-различен, те щяха да ме оставят на мира или дори щяха да се държат приятелски с мен.