Нино Ричи - В стъклената къща

— Виж какво, идиот такъв, ти явно никога няма да се научиш как се прави това. Некадърници сте и ти, и баща ти, щом той си въобразява, че може да те оставя да наглеждаш бебето.

След няколко дни, на вечеря, тя успя да събере кураж, за да се опълчи открито срещу баща ми:

— Кой ще гледа бебето, когато аз си замина от тук?

Очите на баща ми блеснаха от възмущение, но в тях се четеше и нещо друго: някакъв внезапно пламнал интерес. Като че ли едва сега той забеляза Джелсомина, защото досега я възприемаше като част от мебелировката.

— Ама че си и ти една… — изрече той с радостен тон, което беше напълно неочаквано за мен. — Скоро ще можеш отново да разполагаш изцяло с времето си, така че за нищо не бива да се тревожиш.

Тази вечер Джелсомина повече не посмя да повиши тон. А после, в спалнята, тя се държа още по-странно: вместо да отиде, както обикновено, в банята за преобличането си, тя започна да се съблича пред мен. Опитах се да не я гледам, но тя май искаше точно обратното. За миг се изправи напълно гола до прозореца, обляна от лунната светлина като статуя, но доста кокалеста и недоразвита. Гърдите й, малки, уязвими и бели, бяха увенчани с тъмни кръгчета, с размер колкото италианските монети по петстотин лирети.

— Мислиш ли, че съм красива? — напрегнато прошепна тя. Аз, разбира се, не посмях да й противореча, защото и без това бях толкова засрамен, че тя се разголи пред мен.

През прозореца проблеснаха фаровете на пикапа на баща ми, който се връщаше с някакъв товар от фабриката. Джелсомина моментално се отдръпна в ъгъла, скръстила ръце пред голите си гърди.

— Ако кажеш на някого за това — заплаши ме тя, — ще ти клъцна пишката.

След три дни Джелсомина си замина и нейното място зае леля Тереза. Въобще не знаех, че ще пристигне, докато не я видях една вечер в задния двор да слиза от пикапа на баща ми. Появи се просто така, без никакво предупреждение, с куфар в ръка. Въпреки високите си токчета тя веднага закрачи из неравния заден двор. За миг, преди да я позная, аз си представих, че по някакъв вълшебен начин съм успял да я повикам тук. В следващия миг в паметта ми изплуваха някакви смътни спомени за нея.

— Здравей, Виторио! Я виж какъв малък мъж си станал! Очакваше ли ме? Какво има, не ме ли помниш? Марио, — обърна се тя към баща ми, — защо не си казал на Виторио, че ще дойда? Виж го как гледа, като че ли е видял призрак!

За последен път видях леля Тереза по време на погребалната служба на дядо ми в Кастилучи, когато тя бе само една от роднините ни по бащина линия, пристигнали да се видят с майка ми и с мен. Понякога се случваше мама и аз да посещаваме родителите на баща ми. В такива случаи леля Тереза неизменно ме завеждаше на селския площад, където подхвърляше по няколко лирети на младия мъж зад бара, за да ми купи сладкиши. Или ме разхождаше из ливадите около селото, като ме държеше за ръка и се шегуваше, че приличаме на двама влюбени. Тогава тя ми изглеждаше по-различна от всички останали, може би защото беше най-малкото момиче в семейството на баща ми, най-глезената, единствената дъщеря, на която бе позволено да посещава училище. Освен това заради бледата си кожа и черните си очи минаваше за красавица, макар да бе кокалеста. Помня как кокетираше, как се държеше предизвикателно, изживяваше се като награда за мъжете, но никой от тях не беше сигурен, че ще я спечели.

Но сега цялата й енергия се насочи само към поддържането на нашето домакинство. За броени минути тя успя да обходи цялата къща. Накрая се спря в моята спалня с бебето в ръце.

— Каква е хубавица! Лежеше тук напълно будна, притихнала като мишка. Как се казва?

Но никой още не се беше замислил за името й.

— Марио, само не ми казвай, че дъщеря ти още си няма име! Не можеш да я третираш като животно.

Смутих се, явно тя още не беше наясно с много неща около детето и очакваше от баща ми някакъв знак, че той ще брани правата на бебето. Но той запази мълчание, както често се случваше в присъствие на бебето.

— Тогава ще я наречем Маргарита — реши накрая леля Тереза. Притисна бебето към гърдите си и произнесе името бавно, сякаш й го подаряваше. — Мар-га-ри-та. Това е светицата, на която се молят всички жени, когато наближава да станат майки. Така ще те наричат: Маргарита. Ето виж, тя се усмихна. Видя ли как веднага ме разбра?

С пристигането на леля ми нашето ежедневие започна да се променя. Промени се дори и атмосферата в къщата, включително и толкова крехкият като черупка на яйце ред, който дотогава се беше утвърдил. Все си мислех, че нашето домакинство няма да понесе нейната неуморно бликаща енергия, че накрая всичко ще се сгромоляса, ала вместо това всичко тук започна да се променя така, че да се приспособи към нея. Тя се отнасяше към бебето като към моя сестра, което естествено внасяше много интимност в отношенията ни. Това доскоро беше немислимо, въпреки че ние досега нееднократно се бяхме опитвали да твърдим точно обратното. Странно бе да има в къщата ни нов човек, който отказва да капитулира пред царящата досега мрачна атмосфера, който толкова открито успява да извоюва място за себе си. След няколко дни тя ме премести от спалнята и сега вече спях на дивана във всекидневната. След още една седмица поиска креватче за бебето.