Нино Ричи - В стъклената къща

Баща ми вече почти не ме взимаше да му помагам, а усамотен се занимаваше само със своите загадъчни проекти. Когато започна брането на боба, Джелсомина понякога излизаше следобед на полето, като оставяше бебето да спи в най-близката щайга — използваше я вместо бебешка люлка. Тогава часовете се нижеха малко по-бързо, макар че Джелсомина все мърмореше на баща ми, че не работя достатъчно, но поне ми помагаше да издържа до свечеряване. Понякога го лъжеше, че съм напълнил повече щайги, отколкото всъщност бях успял да сколасам, като ми приписваше по някоя и друга щайга от своите. Обикновено аз работех с хората, които баща ми довеждаше всяка сутрин на полето със своя пикап — едри жени с черни очи, облечени предимно в черно, с орлови носове и със скрити под забрадките си коси с необичайно твърд косъм. Те винаги се скупчваха на групи и неспирно бъбреха помежду си на своя дразнещо рязък и гърлен език. Но поне работеха чевръсто, защото съумяваха да оберат по три, дори по четири реда, докато аз се тутках с довършването на първия си ред за деня. Те често ми предлагаха плодове от вързопите, в които носеха обяда си, а понякога добавяха и къс бяло, но силно солено сирене, опитвайки се да се шегуват с мен на своя странен език. Често се случваше баща ми да се впуска в спор с тях, като се връщаше назад по техните редове, за да им покаже къде са стъпкали растенията или са набрали в щайгите си негоден за продажба боб.

— Оглеждай се и преброявай всички щайги, които си набрал — казваше ми той. — Тези проклети ливанки ще те ограбят, ако не си отваряш очите.

Аз престанах да взимам от тяхната храна и ги следях зорко, докато те се трудеха, с надеждата да заловя някоя от тях в опит за измама. Само че когато веднъж се оплаках на татко, че май липсва една от моите щайги, той реагира с необяснимо за мен безгрижие:

— Ти наистина ли видя да ти задигат щайгата? — запита ме той.

— Не.

— Тогава сигурно не си ги преброил добре.

След беритбата на боба трябваше да се заемем със засаждането на лехите в оранжерията или „стъклената къща“, както я наричах в мислите си. После отново трябваше да се върнем при доматите, после следваше още садене и най-накрая дойде ред на първата беритба. Редовете бяха толкова дълги, че за цял един ден не можех да свърша дори един. През целия ден работех, стремейки се, колкото се може повече да оставам на сянка. Отмервах часовете според бавното издигане и спускане на слънцето спрямо хоризонта. Имах почивка по средата на сутринта — тогава Джелсомина обикновено ми носеше стомна с вода, после в средата на следобеда ми се полагаше още една почивка. Най-тежко ми беше именно в следобедните часове, когато другите работници бяха напреднали доста пред мен и аз оставах самичък сред палещата, притихнала жега. Над мен се синееше бездънното небе, ослепително синьо, толкова светло, че чак очите ме заболяваха, когато се взирах в него. Не можех да понеса мисълта за това още колко много работа имах да свърша. Ако се случеше наоколо да няма никого, аз просто се изпъвах по гръб на земята, притварях очи и си позволявах за кратко да подремна. На свечеряване малко се окопитвах, защото вече се виждаше краят на тягостно дългия работен ден. Гледката на безкрайната редица от напълнени догоре, подредени надалеч зад гърба ми и огрявани от залязващото слънце торби, радваше окото ми. По-късно вечерта ме налягаше смъртна умора и едва се довличах сред напрегната тишина до къщата само за да се просна в леглото и да заспя непробудно в очакване на следващото съмване, когато всичко отново щеше да се повтори.

Така се стигна до онзи ден в края на лятото, когато Джелсомина ми каза, че скоро щяла да се върне на работа във фабриката.

— Ами бебето ще се махне ли? — попитах я аз.

— Не говори глупости. Къде ще се дене тя?

— Че кой тогава ще се грижи за нея?

— От къде да знам? — сви рамене тя. — Може би баща ти ще я продаде на циганите.

— Или май аз ще трябва да се нагърбя с грижите за нея.

— Ти? — възкликна тя недоумяващо. — Та тогава тя няма и една седмица да преживее. Пък и нали трябва да ходиш на училище.

Същото се повтаряше и през следващите дни. Джелсомина неуморно ми даваше своите тайни указания, без да прикрива стремежа си да прехвърли цялата работа на мен, когато баща ми не е в къщата.

— Не бива да се страхуваш за нея. Все едно да стиснеш с устни карфиците, за да ти останат ръцете свободни.

Тя ме заставяше да повтарям всичко отново и отново, докато не се научех да го върша, както трябва. Окото й не трепваше дори когато бебето се съдираше да реве, а на мен малко ми оставаше и аз да се облея в сълзи. Но понякога се случваше, при това най-неочаквано, и тя да изгуби търпение: