Нино Ричи - В стъклената къща

— По-добре да си мъртъв, отколкото да живееш така — промълви баща ми. Гласът му трепереше като на малко дете.

— Стига, какви ги говориш. Няма нищо, Марио, нищо, нищо страшно не се е случило.

През следващите няколко седмици баща ми и аз останахме сами във фермата. Джелсомина идваше само в неделните дни, за да прибира дрехите за пране, както и за да ни сготви супата и соса за спагетите за следващата седмица. Бебето беше в къщата на чичо Алфредо. Но макар че сега по-често оставах заедно с баща си, присъствието му продължаваше да помрачава настроението ми. Цялото ми тяло се напрягаше като един голям, вкоравен мускул дори само когато долавях миризмата му, преди още тъмният му силует да се появи на прага.

От една седмица той ме бе задължил да чистя стария кокошарник, сврян в един от ъглите на хамбара. По цял ден оставах сред замъглената светлина в хамбара, която все ми се струваше някак загадъчна. Проникващите през процепите в стените подобно на ярки остриета слънчеви лъчи изваждаха на показ безчет прашинки. От сенките по гредите високо над пода и малко под покрива, постоянно се чуваше гукане и пляскане на крила. Най-горе в кокошарника, до една от подпорните греди, имаше гнездо от някакво твърдо слепнало светлосиво вещество, подобно на глина. Всяка сутрин, щом влизах в хамбара, от там излиташе лястовица, която описваше забързано някакъв йероглиф във въздуха. Сякаш, преди да изчезне далеч сред клоните на черниците отвъд моравата, даваше таен сигнал на останалите лястовички.

Кокошарникът беше претъпкан с най-различни ненужни вещи, изоставени от години там — счупени щайги, макара с дебела тел, овехтели земеделски сечива, напукана от времето конска сбруя, рула от телена мрежа, с каквото бе ограден и кокошарникът. В началото баща ми обясни накратко какво искаше да свърша, след което ме остави там до обяд. Скоро, след като той излезе на двора, аз вече не можех да си спомня ясно какви точно бяха указанията му. Като се върна, за да ме провери, той веднага се зае да изтъква грешките ми:

— Нали ти казах да струпаш тези щайги до отсрещната стена, където няма да пречат на минаването. — След четвърт час забързано и напрегнато преместване той пренареди щайгите, с които се занимавах през цялата сутрин.

След почистването на хамбара ми възложи да събирам счупените стъкла от оранжерията, които бяха разпилени по алеите. Но отново допуснах точно тези грешки, за които той предварително ме беше предупредил, че непременно ще направя.

— Гледай да не препълваш количката — рече ми той, — за да не я разсипеш.

Ала аз направих тъкмо обратното: така препълних проклетата количка, че едва я повдигнах за дръжките. И докато я тиках с върховно усилие едва-едва, нагледно си представих — като някакво зловещо предчувствие — как ще изсипя съдържанието й по непредпазливост. И сякаш нарочно в следващия миг количката силно се килна настрани и последва страхотен трясък — разхвърчаха се парчета стъкло чак до стената на една от клетките в оранжерията. След броени секунди баща ми дотърча при мен с лице, пламнало от гняв.

— Господи, Исусе Христе! — За пръв път го виждах толкова разгневен. За пръв път се случваше да ме наругае с толкова леден тон. — Не можеш ли да свършиш нещо така, както съм ти казал?

Инстинктивно се присвих в очакване на удара. Ала удар не последва, нито сега, нито по-късно, защото той веднага се наведе и се зае припряно да събира разпилените от мен парчета стъкло, сякаш той бе този, който бе жертва на някакво унижение.

Оттогава насетне не ме оставяше да върша нищо сам, а най-често ме викаше да му помагам. Понякога, докато работеше, ми правеше забележки или просто изругаваше, щом се натъкнеше на някакво затруднение, при което ми се струваше странно близък и прям, сякаш в залисията беше забравил, че още съм само едно неопитно дете. Но обикновено оставаше смълчан, изцяло погълнат от работата, съсредоточен до предела на възможностите си. Това привидно би трябвало да ми помага да се чувствам по-малко притеснен, макар че тъкмо тогава аз най-осезаемо усещах присъствието му, загледан в загорялата му кожа и в мускулите по ръцете и врата му, в петната от потта по ризата му, в зачервеното му и напрегнато лице, в което можех да надзъртам като в огледало.

По пладне той обикновено ме натиряше да се прибирам в къщата по-рано от него, за да стопля супата за обяда или да сгрея водата за спагетите. Ако бяхме свършили храната, приготвена ни от Джелсомина, баща ми набърже приготвяше яйца на очи с лук към тях, като с все същата типична за него припряност изстъргваше загорените яйца от тигана в зле измитите метални чинии, макар на мен да ми се искаше да слагаме на масата от много по-гладките порцеланови чинии, използвани от Джелсомина. Докато се хранехме, той слушаше радио — отначало някаква странна музика, а после гласа на говорителя, невидим, но един и същ всеки ден. Баща ми винаги усилваше звука, когато този непознат мъж заговореше.