Нино Ричи - В стъклената къща

Когато бутилката беше готова, леля Мария пое бебето от Джелсомина, за да го нахрани.

— Пък и това бебе — промърмори леля Мария. — Ако майка му не беше го родила, животът на всички ни щеше да бъде по-лесен.

— Ама, мамо… — заговори Джелсомина.

— Какво? — Леля Мария се обърна към мен. — Той не разбира за какво си говорим, нали така, Виторио? Когато пораснеш, ще разбереш защо баща ти е толкова недоволен.

По-късно сутринта, когато чичо Алфредо се върна, Джино не беше с него. Но каросерията на пикапа му беше пълна с разсад. Листата образуваха плътен зелен килим, полюшван от полъха на вятъра и блестящ на слънчевите лъчи заради капчиците вода по листата. Чичо Алфредо ни накара всички да се наблъскаме в кабината на пикапа — отзад щеше да пътува само леля Мария с бебето в скута си. Поехме напряко по неравния черен път през ливадите и нивите зад къщите, така че само след няколко минути стигнахме до фермата на баща ми. На моравата между хамбара и водоема видяхме паркирани няколко коли, а по-нататък в полето забелязах да работят една дузина мъже и жени. Мъжете разтоварваха коритата с разсада от едно ремарке, което Джино бавно преместваше напред с трактора на баща ми. Останалите — повече жени — го следваха, коленичейки, за да набучат разсада в лехите, вече изкопани от плуга зад трактора. Но баща ми никъде не се виждаше.

— Отиде ни неделната почивка — промърмори чичо Алфредо. — Сега ще трябва да ни помогнеш, така че ще поработиш здравата с нас.

Той ми показа как да засаждам разсада. Приклекна ниско над земята, сграбчи шепа пръст от браздата и постави стръка в дупката. Отгоре около всеки стрък забулваше клечки, които да поддържат крехкото стъбло на разсада и които после трябваше да бъдат изскубнати.

— Ето така — рече чичо Алфредо и допря от двете страни на посадения стрък пръсти, след което чевръсто го притисна. Тръбичката, в която стръкът беше закрепен, изскочи нагоре от натиска, но влажната пръст остана прилепнала около корена.

— Точно така трябва да изглежда, когато свършиш засаждането. Ако оставиш много пръст над корена, растението много скоро ще се задуши.

С бързо кръгово движение на ръцете си той подравни ръбовете на браздата, така че посаденият разсад остана здраво закрепен в почвата.

— Не го оставяй прекалено надълбоко в браздата. Трябва да е само малко по-ниско, както аз го направих, а после да не забравяш да запълваш празното място около всеки стрък. Разбра ли?

— Да.

Той повтори тази поредица от действия още няколко пъти, като използваше една къса пръчка, за да отмерва разстоянието между всеки две съседни гнезда. Ръцете му шареха учудващо бързо по лехата, като всеки стрък си намираше мястото със същата възхитителна точност. Все още на колене, той се зае да ме следи със зорък поглед, щом аз започнах да имитирам движенията му. Джелсомина и сестрите й, вече работещи по съседните лехи, също спряха саденето, за да ме гледат. Но аз все не успявах да подреждам гнездата така спретнато и равномерно като чичо Алфредо. След всяка моя грешка той се протягаше нетърпеливо, за да довърши сам работата, като се мръщеше заради моята несръчност.

— Ето така. Никой ли не те е учил на това преди, когато още си бил във Вале дел Соле, а?

Но щом разбра, че няма да мога да се справя, той ме изпрати в хамбара да донеса една кошница, а после ми поръча да вървя след жените, за да събирам дървените клечки, които те изскубваха от вече засадените лехи.

— Ох, Вито! Виж се само как влачиш кошницата. Да не си решил да събереш вътре всичките грехове на този свят?

— Никога не си виждал в Италия такова равно и голямо поле, нали? Можеш цяла сутрин да го ореш с плуга, а после цял следобед да засяваш лехите. Тук не е като в Италия.

— Какво ли въобще знае той? Кога дечурлигата в Италия са ги водили да помагат на полето, както се прави тук? Може би само по жътва и това е всичко. А пък тук всички излизат да се трудят — мъже, жени, деца. Всички. На полето не е като в оранжериите, както и в оранжериите не е като във фабриката.

На мен поне работата през този ден ми се стори безкрайна. Пикапът на чичо Алфредо на няколко пъти идваше и заминаваше, за да носи нови и нови разсади. Аз оставях купчините от клечките през равни разстояния по протежението на ивиците с трева, ограждащи парцела с лехите, като се стараех да отмервам тези междини с еднакъв брой мои крачки. Но по едно време чичо Алфредо забеляза какво вършех.

— Не бива да ги струпваш на толкова много и тъй дребни купчини, разбра ли?