Нино Ричи - В стъклената къща

Те изглеждаха като последна улика, като решително доказателство, че крехкият и тъй трудно поддържан нормален ход на живота в нашето домакинство беше сериозно разклатен. През целия ден ние останахме смълчани и потиснати, сякаш с предчувствие за някакво бедствие. Особено се тревожех аз, защото очаквах нещо зло да ни сполети още от първия ден на пребиваването ми в тази къща. Ала в същото време през прозорците нахлуваха радостните звуци на пролетта — жизнерадостните песни на птичките, шумоленето на младите листа. Всички тези звуци отекваха неестествено силно. Струваше ми се, че грохотът на трактора на съседа е прекалено висок, макар всъщност той да боботеше приглушено в този тих следобед заради голямото разстояние до съседската нива.

Храната в къщата вече беше на привършване. Обикновено баща ми пазаруваше от близката бакалия, като купуваше наведнъж за цяла седмица. В неделите майката на Джелсомина ни подаряваше зеленчуци от своята градина, но вече от доста отдавна нямахме попълнения за зареждане на килера към кухнята. По тази причина Джелсомина въвеждаше строги дажби за хранене, като се съобразяваше с оскъдните ни запаси — например за вечеря получавахме само по едно яйце и малко пържен лук. Скоро след това тя откри, че почти сме изчерпили кредита си към млекаря. След като поне дузина пъти прерови всички чекмеджета на кухненските шкафове, тя най-накрая се върна при мен до масата, откъдето аз следях с тревожен поглед действията й.

— Трябва да поискаш пари от баща си — заяви тя.

Но аз благоразумно се престорих, че не я бях чул.

— Чуваш ли какво ти се говори? — Тя се надвеси над мен. — Ти трябва да отидеш при него. Няма друг изход.

Не посмях да я погледна в очите.

— Но аз не зная къде е — изрекох накрая.

— Не ставай идиот. Той е в котелното. По цял ден кисне там.

— Преди малко проверих. Лампите там не светеха.

С крайчеца на окото си улових някакво движение и се присвих. Очаквах да ме удари, но тя в последния миг реши да се въздържи.

— Иди пак — нареди ми тя, но този път с по-мек тон, като се наведе по-близо към мен. — Ще ти отнеме само една минута. Ако отидеш, ще ти дам пет цента от рестото, което ми остана от млекаря.

Само че аз изплашено се отдръпнах от нея към ръба на стола.

— Ти си виновна, че той ни е толкова сърдит — отвърнах й аз. — Не биваше да тършуваш из чекмеджетата му.

— Я го виж ти какъв умник се извъди…

Вдигна ръка, но преди да ме удари, аз скочих от стола и хукнах към банята.

— Негодник! — изкрещя тя и се втурна след мен. Успях да затръшна вратата под носа й. В тъмното успях да напипам ключа и го завъртях в ключалката. Джелсомина започна да тропа отвън по вратата.

— Веднага отключи вратата, иначе ще я строша!

Изплашен, че тя ще изпълни заканата си, аз опрях гръб о вратата, но единствената „полза“ беше, че сега долавях ударите й много по-осезаемо.

— Искаш ли бебето да умре? Това ли искаш? Ти си само едно мамино синче, да, това си ти. Но твоята майка е мъртва, забрави ли го? Мъртва е!

Бебето, което досега спеше, сега ревна с цяло гърло. Чух как Джелсомина се отдалечи от вратата на банята, чух още как се затръшна задната врата. После стъпките й се чуваха някъде под прозореца на банята. Въпреки мрака аз се качих на тоалетната чиния и успях да зърна нейния силует да се движи по алеята за автомобили сред вечерния здрач. За миг се спря пред вратата на котелното, сякаш бе решила да изчака някой да отговори на почукването й, след което се премести към високия прозорец, вкопчи пръсти в рамката му и се надигна, за да надникне вътре. Но накрая се обърна и отново пое към алеята. Аз се притаих. Не смеех да дишам дори.

— Не мисли, че не те виждам къде си, идиот такъв.

Чух стъпките й в къщата, после и шума в кухнята. Когато тишината за няколко минути надвисна над къщата, аз протегнах ръка към шкафа край ваната, където събирахме мръсните дрехи за прането. Извадих дрехите и ги струпах накуп сред банята, после ги издърпах край ваната, за да има върху какво да легна. За няколко минути ми се струваше, че тъна в блаженство сред мрака в банята, неуязвим и защитен, забравен от целия свят, когато илюзията изведнъж секна — Джелсомина отново се озова отвън пред вратата.

— Виторио, сега вече трябва да излезеш.

Но аз останах напълно неподвижен, като си въобразявах, че ако не помръдвам, няма да предизвикам подозрението й и тя накрая ще си отиде.

— Не ставай глупак, не може да останеш там цяла нощ. Няма да те удрям.