Нино Ричи - В стъклената къща

Отново последва мълчалива пауза, после проехтя силно тракане на метал в метал. Изведнъж си спомних, че всичките ключове в къщата бяха еднакви. Ключалката подаде и вратата се разтвори широко. Джелсомина изникна в рамката на вратата като някакво плашещо привидение на фона на светлината от кухнята.

— Виж се само на какво приличаш — присмя ми се тя. — Приличаш на някоя бездомна котка. — И се наведе над мен, за да ме вдигне от импровизираната ми постеля. Прегърна ме с такава сила, че аз се облях в сълзи. — Скъпи, какво има сега? Нали си мъж, макар и още толкова малък? — Но сега и тя се разплака заедно с мен.

— Той ще се разгневи, загдето сме гледали снимките му — изрекох аз през сълзи.

— Не се дръж като глупак. Той е сърдит заради твоята майка, което не е наша вина. Защото се е занасяла с друг мъж. Но ти си прекалено малък, за да ги разбираш тези работи.

На сутринта не заварихме бутилката с мляко на задните стъпала. Намерихме само кутията за сандвичите на баща ми, която Джелсомина — както обикновено — беше оставила там предишната вечер. Когато отворихме кутията, ние открихме, че сандвичите от предишния ден си стоят там недокоснати. Не ни се искаше да ги похабяваме и ги изядохме на закуска, макар че хлябът беше мухлясал, а месото беше придобило някакъв крайно неприятен метален вкус. След това Джелсомина ми рече, че въобще не бивало да ядем месо, защото било петък. Но за мен всички дни бяха еднакви, така че нямаше никакво значение дали днес е петък, или не.

Джелсомина се зае да приготвя последното мляко, за да нахрани бебето.

— Май ще трябва да се обадя на баща си — рече тя.

Няколко пъти пренабираше телефонния номер най-старателно, ала всеки път от другия край на линията долиташе някакъв непознат глас и тя веднага прекъсваше връзката.

— По дяволите! Не знае ли, че все трябва да ядем нещо? Само бог знае с какво се занимава там. Може би чисти бълхите на котките.

Доста преди пладне бебето отново ревна. От първото му захранване с мляко бяха останали само няколко пръста мляко в бутилката. Джелсомина смеси този остатък с няколко чаши стоплена и подсладена вода. Без да се оплаква, бебето засмука мътната течност. Джелсомина седеше с мрачно лице, като държеше здраво бебето в ръцете си, сякаш вършеше нещо много опасно.

Тя събра малкото храна, която бе останала в килера и в кухненските шкафове. Имаше подправки за соса, но нямаше спагети; за обяд тя сготви една доста постна супа, в която натопихме остатъците от мухлясалия хляб на баща ми. После Джелсомина се върна в спалнята, за да прибере дрехите за пране. Аз я последвах, за да й подавам щипките, когато тя излезе навън да простре изпраните дрехи. Те бяха подредени в редица като в някаква странна картина, всяка от тях накъдрена от вятъра в причудлива форма. Отзад, след въжето с чаршафите, висяха в дълга редица белите пелени на бебето — идеално изрязани квадрати от бял плат, развявани или набръчквани от силния вятър сякаш реещи се във въздуха птици.

През остатъка от следобеда Джелсомина успя да опази бебето спокойно благодарение на подсладената вода, но щом се свечери, малката ми сестричка отново стана неспокойна и непослушна. Като че ли подсладената вода преминаваше много бързо през коремчето й, защото почти веднага се напикаваше. До полунощ се насъбраха няколко смени на пелените, като накрая Джелсомина започна да ги подменя с онези, които още не бяха съвсем изсъхнали след прането. От постоянното навлажняване крачетата на бебето се зачервиха, а дупето й се подсече, затова късно вечерта приплакването й прерасна в непрекъснат рев. Джелсомина я остави да реве в спалнята, докато ние седнахме да вечеряме с малкото храна, която беше останала в къщата — хляба и месото, които обикновено отиваха за сандвичите на баща ми. Най-лошото беше, че бебето вече въобще не искаше да смуче подсладената вода от бутилката.

— Престани, за бога! — Но бебето само ревна още по-силно. Едно от размахващите й се юмручета улучи бутилката и тя се претърколи от ръката на Джелсомина в леглото.

— О! Стига!

Тя вдигна ръка и здравата зашлеви бебето по бузата.

В следващия миг воят на бебето стана толкова силен, че много скоро силиците му се изчерпиха и то само продължи да надува гърдите си, без да успее да ги напълни с въздух.

— Боже мой, какво сторих? — изплаши се Джелсомина и също се разплака. Сграбчи бебето в прегръдката си и зарида над рамото му, като тялото й внезапно се преви и смали. Къде се дянаха досегашната й твърдост, увереност и непоклатимо хладнокръвие? За пръв път ми се случваше да я видя да не може да се справи с грижите около нас двамата. Личеше си, че сега съвсем не знае какво да предприеме.