Нино Ричи - В стъклената къща

Една нощ, се събудих от плача на бебето, но този път необикновено силен и настойчив. До мен Джелсомина вече се беше събудила и станала от леглото, за да го вземе на ръце и да го люлее припряно и загрижено.

— Успокой се — прошепна му Джелсомина. — Успокой се!

Но бебето само се разпищя още по-яростно и на лунната светлина личицето му заприлича на сбръчкано лице на старица.

— Ето, ето… — прошепна Джелсомина и настани бебето в скута ми. Косата й се беше слепнала от потта след напрегнатото будуване през нощта, още повече че тъкмо тази нощ усетихме първия полъх на пролетното затопляне. — Подръж я за малко, докато приготвя бутилката. Ако пак се събуди, баща ти ще счупи и на двама ни главите.

Зачакахме баща ми да заспи, внимавахме и непрекъснато се ослушвахме, да не би случайно той да се събуди и да надникне в спалнята ни. Опитах се да накарам бебето да млъкне, като друсах леглото, а после го притиснах към гърдите си с надеждата да успокоя малката си сестричка с топлината на тялото си. Но нейните дребни юмручета продължаваха да ме удрят забързано. Аз се паникьосах и без много да му мисля, затулих устата й с длан, но изплашено побързах да я отдръпна, щом видях как гърдите й започнаха забързано да пулсират.

Джелсомина се върна с бутилката. Бебето отначало понечи да се съпротивлява и явно възнамеряваше да продължава да се дере до пълно изтощение.

— О, я стига! — прошепна й Джелсомина.

Най-после малкото зверче се смили над нас и захапа биберона. Скоро се укроти и внезапно отново се преобрази в мило създание, с което можеш да си играеш и да се забавляваш, макар само преди броени секунди да изглеждаше толкова ужасно разстроено.

Джелсомина впери поглед в мен.

— Върни се да спиш. Не е наша вината за всичко това.

Само че в бебето май се беше вселил някакъв зъл демон: през следващите няколко дни сестричката ми ставаше все по-непокорна и по цели часове ревеше неистово, сякаш току-що бе преживяла шока от преждевременното си раждане и сега внезапно се беше разсърдила на света с цялата си енергия и с целия си гняв на новородено създание. Баща ми нищо не рече, само стана още по-отсъстващ, по-неуловим за нас, като повече време отделяше за спане и се вясваше само на обяд и на вечеря.

— Сигурно й е лошо — отбеляза Джелсомина. — Помня, че моята сестричка плачеше така, когато имаше колики.

— Не трябва ли да повикаме някой доктор?

— Доктор ли? А кой ще плати за този доктор? Най-добре ще е за всички нас, ако умре.

Обаче бебето не умря, а само продължи неуморно да реве по цели дни. Джелсомина притискаше длан към челцето му, за да проверява дали няма пристъп от треска. Обаче бебето, като изключим плача, във всичко друго си беше съвсем нормално: крайниците започнаха да наедряват, косата му растеше, бузите му се издуваха и въобще си изглеждаше напълно здраво.

По едно време баща ми въобще престана да се появява край масата за хранене. Тогава, една нощ, Джелсомина и аз, докато се въртяхме напълно будни в леглото, измъчени от опитите да успокоим бебето, чухме как задната врата се затръшна и видяхме силуета на баща ми да преминава покрай прозореца на спалнята. Забелязахме още как светнаха лампите в котелното, после пак изгаснаха, но баща ми не се върна. Следващият ден беше неделя, а в неделните дни ние обикновено обядвахме в къщата на бащата на Джелсомина. Но пладне отдавна отмина, а баща ми още не се беше прибрал от полето. Накрая Алфредо се обади по телефона:

— Чичо Марио ми каза да ви предам, че днес няма да идваме при вас — обясни Джелсомина. — Той е зает с работата на полето.

От другия край на линията се чу как Алфредо недоволно извика нещо.

— Така ми рече да ви кажа — повтори Джелсомина, — само че бях забравила да се обадя по-рано.

Тя бе уредила всичко сама, защото въобще не беше разговаряла с баща ми.

— Защо каза това? — попитах я аз после.

— Ти си гледай твоята работа. Мислиш ли, че искам отново да се върна във фабриката?

През тази седмица баща ми се беше прехвърлил нощна смяна във фабриката. Въобще не се прибираше да спи в къщата. Единственият признак за неговото присъствие във фермата остана прибирането на сандвичите, завити в амбалажна хартия, от стъпалата до задната врата. Както и шумът от стъпките, които се дочуваха от котелното, когато идваше да вземе нещата си. През един от следващите дни Джелсомина ме накара да изляза с нея, докато баща ми беше зает с нещо в задния двор.

— Искам само да видиш нещо — каза ми тя.