Нино Ричи - В стъклената къща

Земята на баща ми — всичко на всичко малко над дванадесет хектара — беше разполовена от един поток, който си беше проправил русло сред землището на всички ферми покрай концесионната магистрала номер 3. Терените по двата бряга на потока бяха леко наклонени, така че оформяха малка долина. Отвъд нея се простираше открито поле, по нищо неразличаващо се от околните полета, които го обграждаха.

За това, което е ставало там в миналото, може да се добие представа единствено, ако плугът изрови от браздата нещо старинно — например ръждясал накрайник от стрела или някаква много по-древна вкаменелост. Фермата, с нейните странни сгради и съоръжения, с големия хамбар и с пещта за хляб край него, с водоема за напояване, с оранжерията — тази стъклена къща, с рамки от бяло дърво, обраслите с плевели алеи и изцапаното със сажди котелно помещение съставляваха един малък свят. Свят със своите типични белези и множество странности, които често са плод от многовековните усилия само на една фамилия — досущ като селцата, накацали по скалистите склонове край Вале дел Соле. Когато пристигнах за пръв път във фермата, всичко там ми се стори спретнато и подредено. Оголени дървета се издигаха покрай двете страни на алеята за автомобили, онази откъм главния вход. Малкият двор, оформен от къщата, гаража и пещта, приличаше на изглед от картичка, без ясни размери, нереален дори. Може би всичко тук някога е било подредено от някакво дете, но дете титан, на което просто му е скимнало да забучи като някакви гигантски играчки тук — дърво, там — къщата, край нея червенеещия се тухлен хамбар. Покривите на оранжериите по време на пристигането ми бяха закачулени с тънък слой сняг, което ми напомни за сладкиши, посипани със захар. Дори ми хрумна, но само в първия миг, че тези квадрати са някакъв таен код, макар да бяха просто местата, където стъклата бяха счупени и снегът беше пропаднал вътре през тях.

Нашата къща, цялата обкована с бели дъски, през първите дни ми приличаше на строеж, някога замразен и после забравен, понеже всичко навред изглеждаше отдавна изоставено и запуснато. Баща ми се беше подготвил за пристигането ми, но не стана ясно дали се е посветил на приготовленията от няколко месеца или седмици, или само през последните дни. Тук-там личаха следи от неговите усилия — бяха добавени няколко нови чинии в кухненските шкафове и една мръсна кърпа на окачалката в банята — сякаш той бе тук само сърдит пришълец, готов всеки миг да напусне това място. Притихналата къща сякаш все още очакваше някакъв по-значим жест от него, който да наруши хладното спокойствие. Все пак не мога да отрека, че някои от мебелите отговаряха на всички изисквания на тогавашната мода, особено бляскавата хромирана кухненска маса (каквато никога дотогава не бях зървал), карираните керамични плочки, светещите от белота хладилник и печка, а също и всекидневната с нейната украса като по каталог. В нея не липсваше нищо, а на видно място бяха диванът и неговият фотьойл, внушителни, макар и вече леко поизносени и избледнели. Подредбата тук се оказа доста по-различна от това, с което бях свикнал във Вале дел Соле; тук бяха приютени десетки загадъчни за мен вещи. На първо място радиоапаратът над хладилника, който загряваше бавно и скалата му постепенно светваше все по-ярко. Или телефонът, чието далечно бръмчене ми напомняше за жуженето на насекомите, неспирно кръжащи край хълмовете около родното ми село. Но ако в тази нова за мен къща царуваше някакъв дух на „информираност“ относно пристигането ми, той като че ли не се бе вселил в предметите, които въпреки че в по-голямата си част бяха новост за мен, не създаваха усещането за топло посрещане на новодошлия. Не желаеха да споделят с мен своите истории, а оставаха упорито приковани към местата си, като вещи, които са решили да ти обърнат гръб. Единственото, което не споделяше тяхното поведение, бяха ароматите в къщата — слабият мирис на нафталиновите топчета и сладникаво ухаещата ръжда, както и нещо миришещо по-другояче. Това не беше простият мирис на пот или на хляб, а определено беше човешка миризма, просмукала се в мебелите, в кухненските шкафове и в килерите край кухнята, в завесите от крепон, оставени дръпнати край прозорците. Тези миризми се прокрадваха навред и понякога насаждаха у мен усещането за странна пустота и мрачна потиснатост, усещане, което ме подтикваше да се замислям за тези, които някога са живели на това място, но са го напуснали много преди нас.