Нино Ричи - В стъклената къща

В тези месеци баща ми още работеше на смени в консервната фабрика, така че се свърташе във фермата малко. На мен поне ми се струваше, че той се появява тук като призрак, в чието присъствие никога не можеш да си сигурен, ала въпреки това продължава да ни безпокои, също както онази тъй странна миризма на къщата. В просъница често чувах как двигателят на пикапа му започваше да бръмчи още посред нощ. Проблясването на фаровете за миг осветяваше спалнята като в призрачен сън. На сутринта ме събуждаха ударите на неговия чук. Като се надигах от леглото, винаги го заварвах вече излязъл на тясната пътечка за пешеходци, привел гръб, за да се покатери на стъкления покрив на една от оранжериите. Въобще не го бях чул кога се е прибрал. Най-после Джелсомина като че ли започна да открива някакъв смисъл в неговите ходове. Веднъж дневно — понякога сутрин, друг път следобед или дори вечер — тя зареждаше една голяма сребърна табла (от онези, дето ги използват за поднасяне на храна), със сандвичи, завити в амбалажна хартия и ги оставяше на едно от стъпалата към задната врата. Всеки път тези сандвичи изчезваха от там, когато пикапът на баща ми потегляше по автомобилната алея, за да излезе на улицата. След няколко часа таблата пак се връщаше на мястото си на стъпалото, но изпразнена. По-късно на Джелсомина й хрумна да зарежда прибори и чинии на третото място на кухненската маса, макар то да оставаше незаето. Понякога се случваше да изтече цял ден, без баща ми дори веднъж да прекрачи прага на къщата. По-късно, вече в ранните часове на нощта или най-рано, преди да си легнем в спалнята, ние виждахме как светваха лампите в котелното.

Най-неприятните часове настъпваха, когато баща ми заспиваше. Той обикновено спеше, както и работеше — когато му скимваше, без абсолютно никакъв ред. Може би се унасяше малко преди да разсъмне, когато Джелсомина и аз вече се пробуждахме. Или пък най-внезапно нахълтваше в къщата, ала само за да се скрие веднага в стаята си. Всеки път заключваше вратата след себе си. Джелсомина и аз се възползвахме от такива моменти, за да изнесем бебето на верандата, разделена от всекидневната чрез масивна врата с тежко резе. Само че трябваше да внимаваме, резето да не би случайно да се заклещи, защото тогава нямаше да можем да се приберем обратно в спалнята. Оставяхме бебето, увито с одеялцето му, направо върху дъсчения под на верандата. Тя беше изцяло остъклена, затова там винаги се чувствах приятно стоплен, ако, разбира се, грееше слънце. Състоянието на сънлива леност ме подтикваше да си припомням как във Вале дел Соле през по-горещите летни дни се изтягах на тревата в сянката на най-близкото по-голямо дърво, докато овцете от стадото пладнуваха наблизо. Но тук почти всеки ден беше облачно и влажно. Априлските ветрове неуморно разклащаха прозорците, а дървените им капаци често похлопваха. Докато говорехме, заради студа, се виждаше дъхът на всеки от нас. След около половин час бебето започваше да плаче, малките му юмручета почервеняваха, а нослето му започваше да тече, но Джелсомина само го загръщаше по-плътно в одеялцето, преди да го вземе на ръце и да го полюлее малко, та да замлъкне най-сетне.

Дотогава бебето още си нямаше име, пък и изглеждаше толкова мъничко, сякаш не заслужаваше дори име да носи. Нощем, сгушено между Джелсомина и мен в двойното легло, неговото телце изглеждаше тъй мъничко и крехко, че се плашех да не би през нощта да се стоваря върху него и неволно да го задуша. Откакто се беше родило, бебето никак не беше наддало; само цветът на очите му се промени от мътносив на бистро син и в тях постепенно започваха да се появяват признаци на съзнание, макар и засега долавяни съвсем плахо.

— То е копеле — рече ми веднъж Джелсомина. — Мама каза, че баща ти щял да го даде в сиропиталище.

Но вместо това ние просто продължихме с нашите дежурства край бебето, което винаги, когато баща ми си беше у дома, слагахме в леглото. Докато се хранехме, Джелсомина все седеше нащрек на стола си, готова да рипне, ако бебето пак се разреве. Като че ли невидима линия, минаваща през вратата на всекидневната, делеше къщата на две половини, Джелсомина рядко носеше бебето в кухнята, а пък баща ми, от своя страна, се стараеше да не прекосява тази разделителна гранична бразда. Всеки ден тръпнех в смътно очакване да се появи някой, който да вземе бебето, за да го отведе нейде далеч от нас, след което нашият живот щеше да продължи по своя нормален път. Обаче дните неусетно отминаваха, а бебето оставаше при нас.