Нино Ричи - В стъклената къща

— Какво да видя?

— Няма значение, само ела с мен.

Тогава за пръв път надникнах в котелното. Дотогава си мислех, че е нещо като къща, с остъклени прозорци и тухлени стени, но се оказа по-скоро нещо като склад, където от много години хаотично бяха нахвърляни най-различни вещи. Котелът като огромен бик се извисяваше край входа, а около него се виеше сложно сплетена паяжина от тръби, валове и кабели, губещи се някъде по-нататък, през стените. В дъното на помещението всичко тънеше в полумрак, но все пак успях да забележа обковани с дървена ламперия ниши в стените, пълни с непознати за мен инструменти, ключове за осветление, водопроводни кранове и други подобни части. Имаше и тръби по пода, редом с рулата от кабели, а върху една пейка бяха захвърлени оцапани с машинно масло инструменти и масльонки до тях. Навред се виждаха, струпани по невъобразим начин, механични детайли и приспособления сякаш останки от някаква гигантска машинария. Всичко се оказа покрито с дебел слой въглищен прах, през прозорците трудно проникваше светлина заради запрашеността, така че вътре осветлението от лампите създаваше илюзията за феерично място, тънещо в здрач. Само покрай едната стена се виждаше нещо по-ново — редица от ниши, макар и останали небоядисани, чийто по-свеж вид вдъхваше надежда за някаква промяна.

Джелсомина ме поведе към дъното на сградата, като прекосихме следващото помещение, в което стените не достигаха до скосения таван. На вратата висеше остарял стенен календар от 1957 г., пожълтял след четиригодишния период, изтекъл от окачването му. На него няколко дати бяха оградени с червено и до тях нечия чужда ръка беше надраскала някакви загадъчни бележки. Вътре в стаята един прозорец с две крила разкриваше изглед към задния двор. Оттам се разнасяше неприятната воня на нещо плесенясало, смесено с някаква животинска миризма. В средата на стаята имаше още една масивна дървена ракла, с надраскана повърхност, но толкова обемиста, че заемаше може би половината от площта. На пода, край вътрешната стена, върху наръч сено беше захвърлено одеяло. Една мършава котка надигна глава изпод него, за миг впери в нас враждебните си жълти немигащи очи, след което внезапно подскочи и изчезна за секунди през вратата към сенките в котелното помещение.

— Виждаш ли? — прошепна ми Джелсомина, докато опипваше сеното като последното доказателство, което й беше убягвало досега. — Ето защо не се вясва повече при нас.

Едва сега ми направиха впечатление гънките и вдлъбнатините по одеялото — те напомняха формата на човешко тяло, сякаш някой само преди миг бе лежал там. Дори се създаваше смътното впечатление, че там още се спотайва нечие тяло, мълчаливо притискащо сеното с тежестта си, но невидимо.

На раклата беше оставена една омазнена торба. Джелсомина намери в нея парче сирене, половин самун вкоравен хляб, а на пода, до стената откри кана, пълна до половината с вино.

— Аз какво ти казвах — изрече тя, макар че за мен всичко това тук си оставаше загадка, по-трудна за обяснение дори от неяснотите, които ни измъчваха досега.

Тя започна да тършува из чекмеджетата на раклата. От едната страна три се оказаха заключени, но най-горното от другата страна се отвори съвсем лесно. Вътре намерихме малко ловни патрони, а по-навътре — купчина стари, прашасали фотографии. Джелсомина веднага се зае да рови сред тях.

— Господи, колко едър е бил той тогава — промърмори тя. — Прилича на вол в тези дрехи.

— Не бива да ги пипаш — предупредих я аз. — Трябва веднага да се махаме от тук.

Но в същото време се притиснах към нея, за да огледам снимката, която тя държеше в ръката си. На нея се виждаше група войници, разпръснати по склона на някакъв хълм, вероятно в разгара на учение. Но те всъщност си играеха: един от предната линия беше протегнал ръка като пистолет, докато друг на няколко метра се преструваше на убит, както става в игрите на децата. Коленете му изглеждаха като подкосени, а едната си ръка бе притиснал към сърцето.

— Това е било преди баща ти да се ожени — каза Джелсомина.

Едва сега го разпознах. Той беше онзи в средата на снимката, който се преструваше на убит. За мен беше огромна изненада да го видя в тази роля, играещ като ученик. Особено поразяваща бе усмивката му — не си спомнях да се е усмихвал така, още повече в толкова драматична сцена.

Тази нощ баща ми се върна от работата доста преди края на смяната си. Ние чухме как той затръшна вратата на пикапа си. Стъпките му отекнаха под прозореца. Но повече по нищо не се разбра дали се е прибрал в оранжерията, или се е отправил към най-близката нива. Джелсомина веднъж или два пъти отиде да надзърне от верандата към котелното, а накрая не издържа и притича до гаража, за да провери дали е там пикапът на баща ми. Върна се с кутията му за храна. Вътре още си стояха непокътнати приготвените за него сандвичи, завити в амбалажна хартия.