Нино Ричи - В стъклената къща

Обядвахме в края на парцела. Слънцето се беше издигнало високо в небето и вече се беше стоплило, ала въздухът си оставаше така свеж, както беше напролет и във Вале дел Соле. Чичо Алфредо донесе отнякъде вода и вино, както и малко месо, заедно с някакво сирене. Жените наклякаха направо по тревата или върху преобърнатите дървени корита за разнасяне на разсада. Мъжете се подредиха покрай пикапа на чичо Алфредо, а някои насядаха в ремаркето. Джелсомина седна далеч от мен, заедно с жените, може би защото не искаше да я причисляват към децата. Един от мъжете извади сгъваемото си джобно ножче и отряза резени от сиренето и месото, като ги подаваше на всеки от нас, набодени на върха на почернялото острие.

— Ами Марио? — обърна се един от мъжете към чичо Алфредо.

— Нищо не знам за него.

— Хм, може би пък да е решил да попътува малко — предположи една от жените. — За да си избистри главата, де.

— Да, бе, пътуване, как ли не! — обади се някой друг. — А нивата му е незасята до края на май.

— Поне знаем, че е бил принуден, рано или късно, да напусне фабриката. След като го чака работата във фермата и няма кой да го отмени…

— Ако е искал да стане така, трябвало е по-рано да напусне фабриката — отсъди чичо Алфредо, със зачервено от яд лице. — Онези проклети надзиратели там, дето вечно дебнат, могат да бъдат снизходителни към някой от техните, но щом работата опре до някой от нашите, са готови да го изхвърлят за най-малкия пропуск.

По-късно, когато отново се заловихме за работа, аз неволно подслушах малко от разговора на жените.

— Някой ми каза, че го уволнили, защото заспал по време на смяната си.

— Аха, така значи, заспал бил. Само че това никак не ми се вярва да се е случило с мъж като Марио. Съвсем друго би било, ако ми речеш, че се е разгневил и е счупил главата на някой от онези…

Чичо Алфредо продължаваше да докарва коритата с разсада. Към средата на следобеда един от мъжете подреди изпразнените корита под дърветата, чиято редица бележеше края на парцела. После мъжете се върнаха с трактора и ремаркето, за да съберат останалите зад жените празни корита, захвърлени сред лехите. Трябваше да ги върнат в хамбара. Потегляха натам с трактора винаги, когато ремаркето се напълваше. Чичо Алфредо отново бе заминал със своя пикап и още не се бе върнал на полето, когато събирачите на коритата стигнаха до нас.

— Ами сега? — попита единият от мъжете. — Какво ще правим, като го няма шефът?

Произнесе натъртено последната дума, сякаш казваше някаква много смешна шега.

— Хм, когато шефът ти го няма — обади се друг, — какво друго ти остава, освен да се изпънеш под някоя дебела сянка, за да подремнеш.

Този път, когато след разтоварването се върна от хамбара, тракторът теглеше след себе си едно тясно ремарке, което и преди бях виждал забутано сред бурените край водоема. Сега то беше наблъскано догоре с дълги сребристи тръби, които мъжете започнаха да поставят на редици по цялото протежение на парцела. Всяка тръба завършваше с интересен накрайник — висок, Т-образен, напомнящ на главата и шията на някаква странна птица. Докато те довършваха работата си, чичо Алфредо се върна в пикапа си и престана да им помага. Преди да се стъмни, мъжете вече стигнаха дотам, докъдето жените бяха приключили с разсада.

Вече застудя. Мъжете коленичиха сред лехите, за да помогнат на жените по-скоро да засадят разсада. Така броят на лехите, в които бяха започнали да разсаждат, се удвои. Тъкмо тогава чичо Алфредо и сина му, се върнаха през моравата с трактора, който Джино управляваше. След няколко минути откъм хамбара загърмя някакъв мотор, ала скоро се задави и замлъкна. После отново заработи, но този път скоро забръмча равномерно. По едно време внезапно повиши тон подобно двигателя на автобус, напъващ се да изкачи някаква голяма стръмнина. Едновременно с това Т-образните накрайници на тръбите започнаха да се надигат, завъртяха се и накрая от всеки бликна силна струя вода. Приличаха на фонтани и изглеждаха много живописни на фона на гаснещата светлина.

Когато спряхме работа, вече беше станало съвсем тъмно. Чичо Алфредо и Джино се прибраха с мокри дрехи, защото бяха обиколили накрайниците (тогава още не знаех, че ги наричат хидранти), за да проверят дали работят. За утре оставаше да се засади около една трета от парцела.

— И така, Алфредо — рече единият от мъжете, — какво ще правим утре сутринта? На църква ли ще ходим или пак на полето? На мен ми е все едно, защото и в двата случая трябва да съм на колене.