Нино Ричи - В стъклената къща

— Можем и сами да довършим работата.

Двамата с Джелсомина се покатерихме отзад на пикапа, шофиран от Джино, за да се приберем да нощуваме в къщата на баща й. Той като че ли хич не обръщаше внимание на засилените пориви на вятъра, защото най-безгрижно беше приседнал върху една от макарите. Черната му коса беше мокра от водата, също и дрехите му, които сякаш бяха преминали през пералнята. Аз побързах да се скрия от студа в кабината, защото чувствах мускулите си сковани като от треска. След миг главата ми клюмна от умора и си представих, че още съм на борда на кораба, който ме доведе в Канада. Припомних си страховитото клатене на палубата и воя на бурята. После ме събуди едно рязко подскачане на пикапа. Надигнах глава и първото, което видях, беше ухиленото лице на Джино.

— Умори ли се? — силно извика той, за да мога да го чуя въпреки силния вятър, но в гласа му не се долавяше симпатия.

Когато се прибрахме в къщата на чичо Алфредо, чух как бебето плаче в някоя от стаите на горния етаж.

— През целия ден тя рева като дявол — обади се леля Мария. — Поговорих с Летиция, която живее по-надолу по улицата и тя ми рече, че всичко се дължало на млякото. Не ставало за бебета. Трябвало да се добавя някакво специално мляко на прах или нещо подобно. Че от къде да знам всичко това?

Събрахме се доста хора край трапезата за вечеря, но макар че през целия ден чувствах глад, още първите няколко хапки успяха да ме заситят. След това направо се затътрихме всеки към своята постеля. Джино заспа почти веднага, но аз за дълго останах буден, разтревожен и нащрек, още повече че лежах притиснат между широкия гол гръб на Джино и стената. От леглото успях да чуя част от разговора между чичо Алфредо и леля Мария в кухнята.

— Може би трябва да се обадиш на полицията — рече леля Мария.

— Я стига с тези глупости! Какво общо има полицията с това?

— Ами кой знае къде се е запилял? Сигурен ли си, че сега не лежи проснат в някоя канавка с разцепена глава?

— Много хубаво, няма що — изсумтя чичо Алфредо. — И какво да кажа на полицаите, ако ме попитат къде се е дянал?

— Кажи им истината, кажи им какво се случи.

— Да, бе! Остава само да го отпечатаме в местния вестник, та всички да разберат.

— Че то и без това всички вече го знаят.

— Не ставай идиотка! Ти знаеш какви са те — при най-дребното нарушение ще скалъпят някаква история и ще ни я пришият. Ние сами трябва да уреждаме затрудненията си.

По-късно чух как пикапът на чичо Алфредо потегли нанякъде. Унесох се, но скоро след това ме събуди силният глас на чичо Алфредо, долитащ откъм кухнята.

— Стига си ме дразнила с глупавите си въпроси! Поне за минута не можеш ли да си държиш устата затворена?

— Добре де, само че какво ще правим сега, а? Ако беше направил това, което първо ти рекох…

— Ама че си твърдоглава, жено…

Нещо се удари с трясък в стената.

— Да не си полудял?

Гласът на леля Мария сега се извиси както никога досега, издаваше паниката й и беше толкова напрегнат, че побързах да скоча от леглото и с трескаво движение да затворя вратата. Навън се затръшна някаква друга врата, а сетне цялата къща изведнъж загадъчно притихна, като се изключи подрънкването на счупено стъкло. Внезапно забелязах, че и Джино се бе събудил и бе вперил оцъклените си очи в тавана, но накрая се обърна и присви широките си рамене, без дума да отрони.

Зазоряваше се, когато чичо Алфредо поведе децата си и мен към фермата на баща ми, за да довършим работата от вчерашния усилен ден. Слънцето, още оранжево, едва се показваше на хоризонта, а въздухът беше мразовит. Но някой вече ни беше изпреварил — пикапът на баща ми беше паркиран край границата на парцела. Познах го отдалече — той беше нагазил сред една от лехите и се очертаваше като малко тъмно петно на фона на сивеещата редица дървета зад себе си. Когато го доближихме, чичо Алфредо скочи от кабината на пикапа.

— Къде, за бога, се беше дянал?

Чичо Алфредо пристъпи към него, като премина разстоянието само с няколко едри крачки.

— Марио, в името на Господа, ще ми кажеш ли какво се върти в главата ти?

Ние, останалите, се скупчихме в края на лехата, за да изчакаме първо чичо Алфредо да поговори с него. Но баща ми остана приведен над лехата.

— Хей, Марио, кажи най-сетне какво става с теб? — Гласът му прозвуча странно отчетливо сред утринната прохлада. — Това твоето на нищо не прилича.

Оказа се, че баща ми плаче. Чичо Алфредо приклекна край него и отпусна ръка на рамото му.