Нино Ричи - В стъклената къща

— Хм — повтаряше той след това, — може би все пак ще има слънчеви дни, ако вярваме на всички глупости, които приказват по радиото.

Един ден — помня, че беше, когато баща ми окопаваше боба в предната нива — при нас се появи един посивял мъж в кариран костюм и черни очила. Малко преди това го бях видял да паркира голямата си синя кола в предния двор. Сега пристъпи към нас, широко усмихнат, с протегната ръка.

— Марио — започна той, — как си, Марио? Как си, земляк?

След размяната на поздрави започнаха да приказват с баща ми на езика, който сигурно трябваше да е английски. Дълго разговаряха и на мен все ми се струваше, че баща ми, който сега се смееше, докато бъбреше на този неразбираем за мен чужд език, се проявява като съвсем различна личност. В този миг ми изглеждаше много по-спокоен и в добро настроение. Но щом непознатият си тръгна, баща ми отново се намръщи.

— Купих фермата от този тип — сподели той. — Тези германци не знаят друго, освен „земляк, това и това, земляк това и онова“. Всички имигранти от Европа са земляци за тях. Но това дърто копеле всъщност искаше просто да се увери, че не съм забравил, че му дължа пари.

Въпреки това той отново се усмихна. Изглежда, че посещението на този възрастен мъж кой знае защо, го беше разведрило.

Същата вечер той ме заведе в градчето, в някаква кръчма, която представляваше дълго и зле осветено помещение, с тезгях в единия край и с редица от плетени маси — в другия. Заварихме там неколцина мъже да бъбрят около една от по-задните маси. Част от тях носеха униформи на сиви и бели райета, каквито носеше и баща ми, докато работеше във фабриката. Баща ми отвърна с приятелско кимване на техните поздрави, но доброто му настроение тутакси се изпари. Поръча сладолед и кафе на мъжа зад тезгяха, но никой друг не си поръча нищо.

— Хей, Марио, хайде, ела да поиграем. Трябва ни четвърти, а тези тук са прекалено страхливи, за да заложат малко пари на масата.

Баща ми впери поглед в кафето си.

— Може би не са чак толкова глупави — изрече накрая той. — Никой не дава нищо даром.

— Какви ги говориш? Играем по на петдесет цента, а за тях дори не можеш да си купиш някоя от курвите в Детройт.

Другите мъже около масата дружно се разсмяха.

— Да, петдесет цента — замислено процеди баща ми, все още загледан в кафето си, макар че сега цялото му внимание беше посветено на мъжете около масата в дъното на кръчмата. — Когато дойдох тук, трябваше да работя половин ден, за да изкарам петдесет цента.

— Уф, все едно и също повтаряш! Хайде, седни при нас. Нали скоро ще забогатееш, като започнат да пристигат чековете от фермата.

— Тази ферма ще поглъща още много усилия, преди да мога да сложа нещо в джоба си. Сега работя само за банката. Пък и този проклет германец, който още се тревожи за четирите цента, които му дължа…

— Какво може да ти стори той? Няма ли да си получи парите от земеделския кредит?

Баща ми се обърна с лице към тях. Щом стана дума за германеца, доброто му настроение се възвърна.

— Работата е там, че няма много печалба в тази работа, понеже той беше занемарил фермата много. Веднага ми стана ясно защо ме посети днес, с нов костюм и с нова кола — защото още не е забравил за онези жалки центове. Нищо, че в договора е записано, че до октомври не му се полага нито цент дори…

— Брей, какъв негодник е той! А ти какво му каза?

— Не си мислете, че той е толкова глупав, та да заговори открито за парите. Нали ги знаете какви са? Все са ухилени, все те наричат „приятел“, „земляк“. Но през цялото време се озърташе наоколо, подпитваше за реколтата и за изкупните цени. Аз само се усмихвах и накрая му рекох, че ако иска да види каква ще е реколтата, да се отбие пак през юли, когато ще мога да му подаря една крина боб.

Другите мъже се разсмяха.

— Ще видиш, че ще дойде да си прибере боба — увери го един от тях.

Баща ми се надигна от стола и се присъедини към тях, за да поиграе на карти.

— Ти ще бъдеш моят банкер — каза ми той и издърпа един стол до неговия за мен.

— Това означава, че всеки път, когато той спечели — обади се един от играчите, — ти ще прибираш по пет цента.

— Ако пък загуби, ще ти отстъпи фермата.

Играха до късно, като отначало разговорът бе доста лаконичен, но постепенно се увличаха все повече и повече в играта. Накрая баща ми реши да ми остави малко дребни монети от спечеленото тази вечер.

— Какви ги вършиш, Марио? — пошегува се един от мъжете. — Да не искаш да го разглезиш? Та това е надница за половин ден!