Нино Ричи - В стъклената къща

След няколко дни, на връщане от полето, ние заварихме пикапа на чичо Алфредо, паркиран в предния двор. Самият той ни очакваше край кухненската маса, докато леля Мария приготвяше вечерята.

— Е, успя ли да се отървеш от неприятностите? — Неговото весело настроение ми се стори престорено сякаш ни носеше лоши вести.

Откъм банята се чуваше шум и след малко Джелсомина се появи оттам, понесла бебето в ръцете си. Усетих как ме заля вълна от гняв — не ми се струваше правилно бебето отново да се върне в къщата. Казах си, че някой — чичо Алфредо или баща ми — трябва да забрани на Джелсомина да го води в кухнята, само че щом тя влезе вътре, наоколо се възцари напрегната тишина.

— През целия ден беше кротка като ангелче — заговори Джелсомина.

Чичо Алфредо извърна към нея червендалестото си лице.

— Така ли се влиза в стая? Не мислиш ли, глупачке, първо да поздравиш чичо си Марио?

Чичо Алфредо и леля Мария си тръгнаха след вечерята, но Джелсомина и бебето останаха. За кратко, след като чичо Алфредо си тръгна, ние тримата останахме спокойни, докато накрая баща ми не се надигна мълчаливо, за да се оттегли в стаята си. След това Джелсомина се зае да приготвя храната за утрешния ден, като не спря да мърмори под носа си, докато шеташе в кухнята. Ала нейната веселост беше измамна и престорена, защото така и не успя да прикрие до болка познатото ми мрачно униние, тъй често тегнещо в нашия дом.

Тази нощ в леглото Джелсомина беше неочаквано дистанцирана, разсъдлива и въобще се държеше като съвсем зряла:

— Не е редно да спя в едно легло с теб — заяви тя. — Все пак не съм ти майка.

По време на отсъствието си от дома ни тя бе станала някак по-мрачна и непредвидима. В присъствието на баща ми ме заговаряше само ако се налагаше да ме порицае за нещо. Стремеше се да изтъкне колко е пораснала и съзряла и дори си позволяваше да се държи най-безцеремонно с мен сякаш за да ми даде да разбера къде ми е мястото. Освен това Джелсомина често подпитваше баща ми за работите във фермата и то, придавайки си вид на много осведомена стопанка. Държеше се доста фамилиарно и докато поднасяше чиниите, се задържаше край стола му повече, отколкото бе нужно. После, след поредното оттегляне на баща ми в котелното, тя се прокрадваше в стаята му, за да вземе неговото тесте карти и да поиграе с мен — просто защото нямаше с кого другиго. Сядаше на пода във всекидневната, кръстосала нозе и затъкнала ръба на роклята между бедрата си. При всяка успешна за нея ръка тя надаваше радостен момичешки крясък. Случваше се в резултат на този шум бебето да ревне с цяло гърло. Тогава тя се надигаше от пода, без дори да си дава труд да прикрие безкрайното си отегчение от досадното задължение да го вземе на ръце.

— Всички говорят, че баща ти трябва да намери друго семейство, което да иска бебето — заговори тя. — Така правят тук, не е като в Италия. Тези ингелези непрекъснато вършат това и хич не се грижат за децата си, както е прието сред италианците. Но майка ми все повтаря, че ако каже на баща ти да стори нещо, той ще направи точно обратното. Сам си е виновен, че е станал за смях на хората.

Джелсомина почти не полагаше усилия да държи бебето настрани от баща ми. Понякога използваше завръщането си в нашата къща като своеобразно разрешително да го храни в кухнята, докато и ние с баща ми седяхме там. Гримасничеше само и само за да накара малката да се разсмее, сякаш се докарваше пред баща ми, че го гледа както всяко нормално дете. Имаше нещо предизвикателно в поведението й, но баща ми продължаваше да не допуска грижите за бебето до съзнанието си и почти не поглеждаше малката ми сестричка, сякаш за него тя бе само някакво нежелано недоразумение.

Вече навлязохме в разгара на лятото и работата на полето се увеличи — трябваше да се прибира бобът, а доматите трябваше да се прекопаят. Дните се сливаха един с друг без никаква разлика между тях. Все се надявах, че тази усилна полска работа не може да продължава все така, без никакво спиране, ала всяка сутрин Джелсомина ме будеше още на разсъмване и всичко продължаваше както преди. Рано сутрин, през първите часове, навън беше по-поносимо. Подухваше лек утринен ветрец и въздухът изглеждаше зареден с неясно, но обнадеждаващо обещание, пък и растителността беше още съвсем свежа заради утринната роса. Обаче по пладне полето вече се мержелееше в мараня. Жегата беше влажна и потискаща и сякаш целият свят около теб, докъдето ти виждат очите, застиваше неестествено замрял и скован.