Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Тогава ела в Ню Йорк в края на лятото – предложи Хенрик, седнал върху сандъка, който на другия ден хамалите щяха да натоварят на кораба за Ню Йорк. – Там ще се оженим.

НЯКОЛКО СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО, една сутрин в началото на лятото Лили позираше на Грета. Носеше бяла рокля с остро деколте, обточена с дантела, а косата ѝ бе прибрана назад с фиби. Грета ѝ даде малък букет с бели рози. Помоли я да кръстоса глезени и да вдигне брадичка. Имаше толкова много да разказва на Грета – за Хенрик и за решението да се върне в Дрезден. Защо бе премълчала толкова важни неща? Една малка тайна се бе разраснала до размерите на цял свят, за който Грета не знаеше нищо. Лили се разкайваше: как можа да допусне дългогодишната им близост да се стопи така.

Грета работеше върху портрета почти от седмица и резултатът бе чудесен: светлината караше лицето на Лили да оживее и всичко изглеждаше безупречно – дълбоките ѝ очи, паяжината от венички по слепоочията, свенливата руменина по шията. Докато рисуваше, Грета обясняваше това на Лили – как изглежда, как върви картината.

– Този портрет ще стане прекрасен – заяви Грета. – Най-накрая се получава. От толкова дълго не успявах да предам образа ти, че вече започнах да се притеснявам.

През изминалата година Лили виждаше, че картините на Грета изглеждат прибързани, с лоша композиция. На едни от тях Лили приличаше на гротеска с воднисти черни зеници, щръкнала коса и подути лъскави устни, а вените по слепоочията ѝ бяха яркозелени. На други платна пък изобщо не си приличаше или цветовете бяха твърде бледи, позата необмислена. Не всички бяха лоши, но някои бяха плачевни и Лили знаеше, че на Грета ѝ е трудно. Не беше като през годините в Париж, когато всичко изпод четката ѝ излизаше блестящо, когато непознати поглеждаха портретите на Лили, поглаждаха брадички и питаха: "Кое е това момиче?". Но най-изненадващо беше, че Грета изгуби желание за работа. Все по-често минаваха цели дни, в които не рисуваше, дни, в които Лили се чудеше, докато беше на работа, с какво се занимава Грета през цялото това свободно време. "Все още свиквам с Копенхаген", казваше понякога Грета. "Мислех си, че повече няма да се върнем тук." Друг път твърдеше, че просто не е в настроение да рисува – което бе толкова нехарактерно за Грета, че Лили питаше: "Всичко наред ли е?".

Но тази сутрин в началото на лятото най-новият портрет изглеждаше превъзходно. Грета бърбореше ведро, както цяла седмица досега.

– Разказвала ли съм ти за онзи случай, когато помолих майка да ми позира, докато бях в Пасадена през войната? Разпореждаше се с всички, за домакинството, за градината, обикаляше двора и гледаше дали някое дърво не е подкастрено. Ако някой градинар пропуснеше и едно листо по моравата, лошо му се пишеше. Един ден я помолих да ми позира, а тя помисли и отговори, че ще трябва да уговоря графика с иконома господин Ито. Предвидихме пет сесии в трапезарията, където сутрин светлината бе подходяща. Тогава се виждах с Теди Крос и майка знаеше, но не искаше да чува нищо по въпроса. Бях на осемнайсет, влюбена до уши и можех да мисля и говоря единствено за Теди. За начина, по който произнасяше думите бавно и отчетливо. За извивката на раменете му. За косата му. Но майка не искаше да слуша за Теди. В мига, в който отворех уста, тя ми правеше знак да замълча. И така, пет поредни дни я рисувах седнала начело на масата, с гръб към прозореца с пълзящите цветя. Заради есенните горещини над горната ѝ устна избиваха капчици пот. А аз не можех изобщо да ѝ споделя как се чувствам.

– Хубав ли стана? – попита Лили.

– Портретът ли? О, никак не ѝ хареса. Каза, че изглеждала злобна. Но не беше права. Изглеждаше като майка, която се опитва да предпази дъщеря си, но осъзнава, че не може. Наясно бе, че няма да ми попречи да се виждам с Теди. Знаеше го много добре и седя неподвижно като труп със стиснати устни пет дни поред.

– Къде е сега?

– Картината ли? В Пасадена. В коридора на втория етаж.

Лили реши, че е време да каже на Грета. Не можеше повече да пази тайната от нея. В живота на Айнар имаше един ужасен период – откакто Ханс замина от Синия зъб до деня, в който срещна Грета в Академията, – когато той си нямаше никого, с когото да споделя тайни. Лили помнеше какво е да преглъщаш мислите и чувствата си, без да има на кого да разкажеш за тях. Но тогава се появи Грета и промени живота на Айнар. Лили помнеше и това – как Айнар бе осъзнал, че най-сетне самотата си отива. Не биваше да крие от Грета нито миг повече.