Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Защо? – попита Грета.

– Защото е голяма жена.

– Не съм много сигурна. А и това зависи от нея.

– Наистина ли?

– Разбира се – отвърна Грета, която не виждаше в близнака си свой огледален образ.

Една вечер предишната седмица Грета стоеше пред сградата срещу служебния вход на "Фонесбек". Все още не се бе стъмнило и тя така бързаше, когато излезе от Вдовичи дом, че бе забравила да съблече мантията си. Пъхна ръце в джобовете и попипа снимките на Теди и Айнар, писмата и халките им. Бе се сгушила във входа на жилищен блок с изтривалка от конски косъм.

Само след няколко минути металната врата се отвори и уличката се огласи от бърборенето на момичета, чиито обувки по-тропваха върху капака на шахтата на тротоара.

Грета чакаше Лили да се присъедини към групичката, която отиваше към турското кафене, където млади хора седяха на пода върху бродирани възглавници.

– До утре! – казаха две момичета на останалите.

– Лека нощ! – пожела им друго.

– Приятно прекарване! – помаха трето през рамо.

Момичетата имаха гладки и пухкави бузи, а конските им опашки се полюшваха, докато се отдалечаваха надолу по улицата и завиха по "Стрьогет". Лили още говореше с друга групичка момичета – едно с торба с покупки в ръка, а друго с шина на ръката. Грета не чуваше какво си говорят, но останалите девойчета пожелаха на Лили приятна вечер и тя остана сама пред входа. Погледна си часовника и вдигна очи към схлупеното облачно небе.

По паважа мина жена на колело, което подскачаше по нерав- ностите. Лили завърза шала на главата си и тръгна надолу по улицата. Грета я проследи с поглед как се отдалечава в синьото си палто с плавна походка; обувките ѝ потракваха равномерно сред лекия дъждец.

Грета тръгна след нея. Лили явно не бързаше, тъй като се отместваше от пътя на другите хора и спря пред витрината на магазин за домашни потреби. На витрината имаше пирамида от кутии с препарат за почистване и снимка на жена, която мие печката си. Лили се обърна и отново погледна часовника; после сведе поглед към глезените си, които от това разстояние изглеждаха тънки като на дете. След това тръгна с бърза крачка, сви по уличка с изгорели лампи и излезе край канала Слотсхолмс, на чиято извита ограда бяха завързани малки рибарски лодки, а една забравена есетра висеше на кука. Осветената Борса на другия бряг хвърляше отблясъци по повърхността на водата, а извитата ѝ медна кула сияеше в нощта. Лили продължи да върви покрай канала, вперила очи в лодките със скърцащи мачти.

По едно време спря и отвори чантата си. Тъмнината не поз- воли на Грета да види очите ѝ, докато тършуваше и вадеше носна кърпа, портмоне с монети и накрая кутийката, в която държеше хапчетата си. Лили я отвори, извади едно хапче и го лапна. Hа Грета ѝ се стори, че сбърчва чело, докато преглъща горчивата таблетка.

За момент понечи да се обади на Лили, но размисли. Проследи я как продължава нататък към Книпелсбро. Априлските ветрове духаха откъм Балтийско море и когато Лили стигна до втория мост, духнаха шала ѝ. Тя спря и го завърза наново. Огледа се и в двете посоки на улицата, макар да не идваха коли. Морето беше бурно. Грета чуваше как ледената вода се плиска в моста и как Шведския ферибот се отправя на последния си курс за вечерта.

Не знаеше къде точно в Кристиансхавн отива Лили, но се досещаше, че има среща с някой мъж. Спомни си за една стара песен Живял някога в блатото старец... Хвана се за студената ръждясала ограда на канала. Вкопчи се с две ръце, докато гледаше как Лили върви по моста, а шалът ѝ се развява като детска ръка, която маха за сбогом.

В КРАЯ НА ПРОЛЕТТА лъскавите зелени пъпки на върбите в парка се бяха разпукнали, а розовите храсти вече имаха листа. . Зимният покров се бе вдигнал от небето и дните ставаха все по-дълги.

Лили, която бе заякнала още повече, прие – както дете приема майчина целувка – предложението на Хенрик за брак. Той ѝ предложи предишната вечер, преди да отплава за Ню Йорк на борда на "Алберт Херинг". Бе опаковал багажа, боите и четките си в дървени сандъци с очукани дръжки и повтаряше:

– Към Ню Йорк! Към Ню Йорк!

Лили, която бе казала на колежките си в магазина за пред стоящото му пътуване, вдигна глава и попита:

– Без мен ли?

Стояха в ателието на Хенрик в Кристиансхавн, а през про- зореца долиташе мирисът на канала. Ателието бе опразнено с изключение на сандъците и кутията с боите, върху които с червени букви пишеше ХЕНРИК САНДАЛ, НЮ ЙОРК. След като изнесоха мебелите, по ъглите останаха прах и пера, малки валма, потрепващи на течението от прозореца. Хенрик, който наскоро бе подстригал къдравата си коса късо, отвърна: