Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Доктор Мьолер отвори на жената, чиято ръка бе гипсирана. От прозореца на моряка долетя крясък.

– Къде отиваш, Лили? – Ханс взе ръцете ѝ и започна да ги разтрива. Понякога Лили се учудваше, че не се разтапя от мъжкото докосване. Не можеше да повярва, че плътта и костите ѝ издържат на тежестта на мъжките пръсти. Най-силно чувстваше това, когато беше с Хенрик, чиито ръце притискаха всички прешлени на гръбнака ѝ. Обгръщаха раменете ѝ, докато тя очакваше, че всеки момент ще се нагъне като листче хартия, но това не се случваше, а Хенрик продължаваше да я гали и целува.

– Познаваме се отдавна – каза Ханс.

– Мисля, че съм влюбена. – Лили му разказа за Хенрик, за целувките им в ателието му вечер и как единствената мисъл в главата ѝ е да не се връща никога повече във Вдовичи дом.

– Подозирах, че има подобно нещо – рече Ханс. – Защо не си казала на Грета?

– Тя ще ревнува и ще ми каже да спра да се срещам с него.

– Откъде знаеш?

– Предишния път стана така.

– Но това не беше ли много отдавна?

Лили се замисли. Разбира се, Ханс беше прав. Но той не познаваше Грета, както я познаваше Лили. Не бе изпитвал върху себе си гневния ѝ поглед всеки път когато тръгнеше да излиза или когато се прибираше късно нощем. Какво ѝ бе казала Грета преди време? "Не съм ти майка, но искам да знам къде ходиш."

– А няма ли право да знае?

– Грета ли? – Лили трябваше да признае, че Грета не се държеше винаги по този начин. Та нали едва миналата седмица дойде да я чака на служебния вход на магазина и ѝ каза: "Извинявай, ще трябва да отменим уговорката. Ханс ме покани на вечеря. Нали нямаш нищо против?". А онзи ден, когато се събудиха от следобедна дрямка, ѝ рече: "Сънувах, че се омъжваш".

– Да те изпратя ли до моста? – попита Ханс.

– Няма нужда. Връщай се при Грета. – Тогава ѝ хрумна, че Ханс и Грета много са се сближили: вечеряха заедно на дългата маса в апартамента; играеха покер, докато Лили се прибереше; Грета изненадващо бе започнала да разчита на него и все по-често се случваше да каже: "Ще попитам Ханс".

– Искаш ли да се ожениш за нея? – попита го Лили.

– Не съм ѝ предлагал.

– Но ще го направиш, нали?

– Ако тя ми позволи.

Лили не изпита ревност, а облекчение, макар в същия мо- мент да я споходи спомен: Ханс и Айнар пред къщата в блатото; престилката, закачена до печката; Грета, която върви след него по коридорите на Художествената академия; Грета пред олтара на църквата "Св. Олбан" на сватбата им; вечно забързаната Грета. Животът на Лили се бе преобразил и тя бе благодарна за това.

– Грета няма да се омъжи за мен, докато не се увери, че ти си добре.

– Тя ли ти го каза?

– Нямаше нужда да го изрича на глас.

Горе морякът отново кресна и затръшна прозореца. Лили и Ханс се усмихнаха. Под светлината на уличната лампа Ханс отново заприлича на малко момче с вирнат перчем и румени бузи. Дъхът им излизаше на облачета пара, които се смесваха в нощта.

– Ти си курва! – изкрещя морякът, както обикновено.

– Аз ли сбърках нещо? – попита Лили.

– Не – отвърна Ханс и я целуна по челото на раздяла. – Но Грета също не е виновна.

СЛЕД КАТО ПОМИСЛИ ВНИМАТЕЛНО, Грета реши да не довършва последния портрет на Лили. Не бе изобразила правилно врата – изглеждаше твърде дебел в основата; а и гърбът бе твърде широк, разстоянието между раменете изпълваше почти цялото платно по ширина. Портретът беше грозен и Грета го нави на руло и го изгори в желязната печка в ъгъла.

Това не бе първата ѝ неуспешна картина и нямаше да е последната. Опитваше се да довърши портретите, които започна, когато се прибра в Копенхаген, но нещо все не се получаваше. Лили изглеждаше или прекалено едра, или със странен цвят на лицето, или пък порцелановата белота, която се опитваше да придаде на бузите ѝ, излизаше като вкиснало мляко. Веднъж, докато Лили беше на работа, Грета реши да наеме модел от Художествената академия. Избра най-дребното момче, което намери – слаб като тръстика русокос младеж с гъсти мигли и пуловер, загащен в панталона. Постави лакирания сандък до прозореца и помоли момчето да се качи отгоре и да прибере ръце зад гърба.

– Гледай си в краката – инструктира го тя и застана зад триножника. Платното беше бяло и повърхността му изведнъж ѝ се стори прекалено неравна, за да скицира върху нея. Нарисува с молив извивката на главата му и очертанията на торса. Но след час портретът започна да ѝ прилича на карикатура с огромни лъскави очи и тяло с формата на пясъчен часовник. Тогава даде на момчето десет крони и го изпрати да си върви.