Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

– Престани. Моля те не се тревожи за мен.

Табелата на магазина продължаваше да подрънква.

Двамата се отправиха към ателието на Хенрик от другата страна на пристанището, където по-късно, след като ѝ наля червено вино, почерпи я с ягоди и ѝ показа картините си, той я целуна.

– Още повече се изчерви – каза Грета, светна лампата и започна да плакне четките в буркан. – Искаш ли хапче? Добре ли си?

Не знаеше какво да отговори. След като се върнаха в Копенхаген, Лили я бе попитала:

– Наистина ли искаш да живеем заедно? Две жени в този апартамент?

– Да не се тревожиш какво ще кажат хората? Това ли те притеснява?

А Лили, която не бе сигурна защо го каза, отвърна:

– Не, това изобщо не ме притеснява. Просто... мислех за теб.

Не, не биваше още да ѝ казва за Хенрик. Дори не знаеше откъде да започне. От целувката в ателието му? От начина, по който той я бе прегърнал през рамо, докато прекосяваха парка по здрач и срещаха бавачки с деца на път за вкъщи? Или с това как косматата му ръка я погали по шията и се плъзна по меките ѝ гърди? С писмото от Хенрик, което китайската перачка ѝ предаде скришом на следващия ден и в което той ѝ се обясняваше в любов? Откъде наистина би могла да започне? От срещата им в магазина бяха минали само три седмици, но Лили имаше чувството, че животът ѝ е започнал наново. Как да каже това на Грета?

– Ще изляза да се разходя – каза Лили и стана.

– Не съм приключила. Ще поседиш ли още няколко минутки?

– Искам да изляза, преди да се е стъмнило.

– Да дойда ли с теб?

– Няма нужда.

– Сама ли ще се разхождаш?

Лили кимна и в гърдите ѝ се надигна противоречива емоция: едновременно обичаше и мразеше Грета, задето винаги бе толкова загрижена за нея.

Лили отвори гардероба, за да вземе палтото и шала си. Грета прибираше боите, четките и триножника. Едвард IV се разлая в краката на Лили. Навън последните слънчеви лъчи гаснеха. Фериботът за Борнхолм наду сирена и докато обличаше синьото палто с бамбукови копчета, на Лили ѝ мина през ум да отиде на пристанището, да се качи на ферибота и да седне в залата откъм носа с изглед към островчето.

Но все още не бе готова да отплава.

– Ще се върна – каза тя.

– Ами... добре. Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?

– Не тази вечер.

– Добре. – Грета вдигна Едвард IV и застана по средата на стаята под лампата, докато Лили се приготвяше да излезе.

Лили искаше да се измъкне за малко. Хенрик ѝ бе казал, че ще работи до късно в ателието си. "Потърси светещия прозорец", пишеше на бележката, която пристигна в апартамента скрита в прането.

– Ще се бавиш ли?

Лили поклати глава.

– Не знам. – Готова бе за излизане. Трябваше да каже на Грета за Хенрик, но нямаше да е тази вечер. – Лека нощ – промълви тя и когато отвори вратата, се сблъска с Ханс, който тъкмо вдигаше ръка, за да почука.

Ханс влезе, а Лили остана на прага. Изглеждаше уморен. Вратовръзката му бе разхлабена. Покани ги на вечеря.

– Аз тъкмо излизах – каза Лили.

Грета отбеляза, че Лили е много заета напоследък. По тона, с който разказа на Ханс за работата, която си бе намерила на щанда за парфюми във "Фонесбек", личеше, че е ядосана.

– Наеха ме, защото знам френски – обясни Лили.

Управителката, жена в прилепнала черна блуза, помоли Лили да говори с акцент на клиентите. "Говори като французойка. Представи си, че играеш роля, а магазинът е твоята сцена."

Всеки ден Лили подреждаше стъклени шишенца върху сребърен поднос със сведена глава и тихо питаше минаващите клиенти дали искат да пробват парфюмите.

– Трябва да тръгвам – каза тя и целуна Ханс по бузата.

Той предложи да я придружи, но Грета му каза, че Лили иска да остане сама.

– Все пак ще дойда за малко – рече той. – Грета, после ще се върна и ще вечеряме.

Навън бе влажно. Отсреща някаква жена чукаше на вратата на доктор Мьолер. Лили и Ханс спряха неловко пред входа Вдовичи дом.

– Накъде? – попита той.

– Мислех да отида до Кристиансхавн, но няма нужда да ме изпращаш чак до там. Много е далеч.

– Как е Грета напоследък?

– Познаваш Грета. Тя си е все същата.

– Това не е вярно. Свиква ли с живота тук?

Лили се замисли какво точно има предвид той. Нали това бе най-хубавото в Грета – че не се променяше, – все рисуваше, все кроеше планове и прибираше коса зад ушите?

– Тя е добре. Но мисля, че ми е сърдита.

– Защо?

– Понякога се питам дали не си е мислила, че всичко ще остане постарому.

– Едва ли – възрази Ханс. – Тя добре знаеше, че всичко ще се промени.