Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

На Грета ѝ трябваха няколко седмици, за да приготви апартамента за Лили. Ханс и помогна, като нае майстори да боядисат и да полират подовете.

– Лили обмисляла ли е вариант да живее сама? – попита той един ден.

Грета отвърна стъписано:

– Какво? Без мен ли?

Постепенно тя въведе Лили в кипящия живот на Копенхаген. В по-топлите следобеди двете се разхождаха хванати за ръце през парка с голите живи плетове. Лили вървеше бавно вдигнала вълнения шал върху устата си; от операциите ѝ бе останала постоянна болка, която се изостряше, щом преминеше действието на морфина. Грета усещаше ускорения пулс на китката ѝ и казваше:

– Не бързай. Почини си малко.

Вероятно щеше да настъпи ден, в който Лили да пожелае да живее самостоятелно. Виждаше го в очите ѝ, в начина, по който наблюдаваше младите жени с пакети хлебчета от пекарната в ръце, които минаваха забързано през парка всяка сутрин, жени, достатъчно млади, че в очите им все още да блести надежда. Чуваше го и в гласа на Лили, когато четеше на глас съобщенията за сватби във вестника. Грета се ужасяваше от момента, в който този ден щеше да настъпи; понякога се чудеше дали би се съгласила с операциите, ако от самото начало бе осъзнавала, че Лили ще си тръгне от Вдовичи дом с малък куфар в ръка. През първите месеци след завръщането им в Копенхаген, Грета вярваше, че с Лили могат да живеят щастливо на последния етаж на Вдовичи дом и да го напускат за не повече от един следобед. Понякога, докато седяха край желязната печка, си мислеше, че последните няколко години на бурни промени са приключили и сега двете с Лили могат да рисуват и да живеят спокойно заедно. Нима не търсеше точно това? Искаше да има свобода, но да е обичана и влюбена.

– Дали някога ще се влюбя? – бе започнала да пита Лили с настъпването на пролетта, когато мрачната сивота на залива постепенно бе заменена от лазурно синьо. – Възможно ли е подобно нещо да се случи дори на мен?

Заедно с пролетта, през 1931 г. дойдоха свиването на пазара, обезценяването на валутите и черният облак на разруха в икономиката и във всяко друго отношение. Грета четеше във вестниците, че американците започват да напускат Европа. Дори видя своя сънародничка да си купува билети за пътуване със самолет и кораб от гишето на Германските аеролинии – жена с кожена яка и дете на ръце. Дори най-добрите картини оставаха непродадени по стените на галериите. Лили се появи в един променен, по-мрачен свят.

Всяка сутрин Грета трябваше да буди Лили, тъй като понякога тя не успяваше да се събуди сама. Вадеше от гардероба пола, блуза с метални копчета и пуловер с ръкави на снежинки. Помагаше на Лили да се облече и ѝ поднасяше кафе, черен хляб и сьомга, поръсена с копър. Чак към обед Лили се разсънваше с уста, суха от морфина.

– Явно съм била много уморена – извиняваше се тя, а Грета кимваше и отвръщаше:

– Нормално е.

Грета се опитваше да рисува, когато Лили излизаше сама – до рибния пазар или на курса по грънчарство, на който я записа. Бяха минали едва шест години, но на Грета ѝ се струваше, че е живяла за последно в апартамента с витаещата миризма на херинга много по-отдавна. Някои неща не се бяха променили: сирените на фериботите за Швеция и Борнхолм, следобедната светлина, която влизаше косо през прозорците малко преди слънцето да залезе зад силуетите на високите сгради. Застанала пред триножника си, Грета мислеше за Айнар и Лили, затваряше очи и в съзнанието ѝ прозвънтяваше спомен, но след миг разбираше, че просто китайската перачка минава по улицата. Грета бе убедена, че тя не съжалява за нищо.

Кралската администрация им даде развод толкова светкавично, че Грета се притесни. Разбира се, не можеха да живеят повече като съпрузи, след като сега и двете бяха жени, а Айнар лежеше в ковчег от спомени. Въпреки това чиновниците с черни папионки и треперещи нервно пръсти я изненадаха, когато оформиха документите с нетипична за тях готовност. Очакваше – дори разчиташе, – че бюрократите, както обикновено, ще се бавят дълго; дори понякога си представяше как молбата ще се изгуби в някоя папка. Макар да не искаше да си признае, и тя като много млади жени от Пасадена мислеше, че разводът е знак за липса на морал; по-точно, Грета смяташе че това е признак на слабохарактерност. Улавяше се с изненада, че се тревожи прекалено какво ще си помислят хората за нея – например, че е толкова фриволна и слабохарактерна, че просто се е омъжила за неподходящ мъж. Не, Грета не искаше да мисли за себе си по този начин. Настояваше да издадат смъртен акт на Айнар Вегенер, но властите не се съгласиха, макар всички в службата да бяха запознати със случая. Един чиновник с дълъг нос и завити бели мустаци призна, че е права.