Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Лили гледаше как на поляната сред глухарчетата бременните момичета си бъбрят. Слънцето огряваше белите им вратове. Имаше нови лица. Всъщност в клиниката непрекъснато постъпваха нови момичета, мислеше Лили, докато пиеше чай и подръпваше одеялото в скута си, където под синята болнична нощница марлите и превръзката с йод незарасналите рани още смъдяха. Урусла я нямаше вече в клиниката и този факт объркваше Лили. Но бе твърде уморена и упоена, за да се замисли по-сериозно по въпроса. Веднъж попита фрау Кребс за Урсула, но тя само намести възглавницата ѝ и каза:

– Не се тревожи за нея. Всичко е наред.

Грета можеше да идва само за по няколко часа всеки следобед. Правилата, които професор Болк бе въвел, а фрау Кребс зорко прилагаше, гласяха, че свиждания се провеждат само следобед. Сутрин и вечер момичетата в клиниката можеха да прекарват заедно времето си на групички, сякаш положението им скрепваше някакъв вид приятелство, което не можеше да се споделя от външни лица. Тъй че всеки ден Грета идваше веднага след обяда, когато по устните на Лили все още имаше капчици картофена супа, и оставаше до късно следобед, когато сенките се издължаваха, а главата на Лили започваше да клюма.

Лили чакаше с нетърпение да зърне как Грета влиза в остъклената зимна градина с лице, скрито зад букет цветя – първо нарциси, а после с напредването на пролетта розови антиринуми и божури. Лили чакаше търпеливо в инвалидната количка, заслушана в потропването на обувките ѝ по плочките. Другите момичета често шушукаха за Грета ("Коя е високата американка с прекрасната дълга коса?") и разговорите им – безгрижните гласове на момичета, чиито гърди напращяваха от мляко – радваха Лили.

– Веднага щом те изпишат – казваше Грета, докато се настаняваше на шезлонг и вдигаше крака върху дългата бяла възглавница – ще се върнем в Копенхаген и ще излезем на разходка.

Грета ѝ обещаваше това, откакто пристигна от Париж: щяха да вземат влака, а после ферибот до Дания; да отворят отново апартамента във Вдовичи дом, който стоеше затворен от години; щяха да отидат на пазар във "Фонесбек".

– А защо не може да отидем сега? – питаше Лили. От пет години не се бяха връщали в Копенхаген. Лили си спомняше смътно как Айнар даваше указания на хамалите с навити до лактите ръкави да внимават много със сандъка, в който бяха платната му. Спомняше си как Грета изпразваше чекмеджета на гардероба от ясен и преместваше вещите в малък сандък с кожени каиши, който Лили повече не видя.

– Още не си приключила тук – напомняше ѝ Грета.

– Защо?

– Потърпи още мъничко. След това ще се приберем у дома. – Колко красива бе Грета с разкроената пола и ботите на висок ток, отпуснала се на шезлонга. Лили знаеше, че Грета обича най-много нея. Сега, когато дори в личните ѝ документи пишеше, че е Лили Елбе, бе сигурна, че Грета няма да се промени. Това ѝ помагаше да преживее самотните нощи в болничната стая под тежкото одеяло, да издържа болката, която се промъкваше и я сграбчваше като крадец. Лили непрекъснато се променяше, но не и Грета.

Професор Болк понякога идваше при тях.

– Няма ли да поседнете при нас? – питаше Грета по три-четири пъти, но професорът винаги идваше само колкото да изпие чашата чай, която Лили му сипваше.

– Процедурата изглежда действа – Каза професорът един ден.

– По какво познавате? – попита Грета.

– Виж я само, не ти ли изглежда добре?

– Да, но вече нямам търпение всичко да приключи – отвърна Грета и се изправи до професор Болк.

– Превръща се в красива млада дама – рече той.

Лили ги наблюдаваше и тъй като бе на нивото на краката им, се почувства като дете.

– Тук е вече от три месеца – каза Грет – Започва да мисли за живота навън. Няма търпение да...

– Престанете да говорите за мен, все едно ме няма – прекъсна я Лили. Гневните думи излязоха неволно от устата ѝ, както се случваше с храната през първите дни след операциите.

– Не е вярно – коленичи Грета пред нея, но после добави: – Права си. Как се чувстваш, Лили?

– Добре съм, като изключим болката, но и тя отслабва. Фрау Кребс и сестра Хана казват, че когато спре да ме боли, ще ме изпишат. – Лили се приведе напред в инвалидната количка. Постави ръце на облегалките и опита да се изправи.

– Не ставай, ако не се чувстваш готова – каза Грета.

Лили опита отново, но ръцете не я държаха. Чувстваше се куха, почти безтегловна, изпразнена от болестта и хирургическия нож.

– Скоро ще съм готова – заяви тя. – Може би следващата седмица. Ще се приберем в Копенхаген, професоре. Грета каза ли ви?