Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

След като професорът си тръгна, Лили поклати глава.

– Още не мога да повярвам – повтори тя, без да откъсва очи от момичетата. – Той ми помага, Грета, точно както ти ми обеща. Превръща ме в момиченце. – Лицето на Лили изглеждаше спокойно, върхът на носа ѝ червенееше. Тя прошепна: – Струва ми се, че е способен да извърши чудеса.

Вятърът духна косата на Грета през рамото и тя погледна към прозорците, зад които се намираше лабораторията на професор Болк – тухлените стени, остъкления коридор, който я свързваше с останалата част от клиниката. Грета нямаше право да влиза там, но си представяше как изглежда операционната с форма на амфитеатър, металните носилки на колела и лавиците с буркани, пълни с формалдехид. Щората на един от прозорците се вдигна и за момент Грета видя силует, привел глава над някаква задача, след това друг човек – също само черен силует спусна отново щората и жълтата тухлена сграда отново стана неодушевена като преди.

– Значи утре е денят – каза тя, притегли главата ѝ в скута си и двете затвориха очи, за да се насладят на слабото слънце. Слушаха приглушените възклицания на момичетата на поляната и далечния плясък на лодка по Елба. Грета си спомни за Теди Крос, когото някога също бе смятала за способен на чудеса. Като онзи път с крака на Карлайл. Грета и Теди бяха женени едва от няколко месеца и живееха в испанската къща в Бейкърсфийлд, където първите горещи ветрове започваха да брулят евкалиптите.

Грета беше бременна с малкия Карлайл, гадеше ѝ се и лежеше на дивана от "Гръмпс". Един ден Карлайл пристигна с жълтата си кола на гости, за да разгледа няколко потенциални нефте- ни находища.

През онази пролет ягодовите полета приличаха на зелен ки-лим, обрамчен от жълтите макове по хълмовете. В Бейкърфийлд бяха започнали да се стичат мъже от Лос Анджелис и Сан Франциско, тъй като се бе разчуло, че в района може да има нефт. Фермерът, който държеше парцела южно от ниви на семейство Крос, се бе натъкнал на нефт, докато копаел кладенец. Теди бе сигурен, че и родителите му ще намерят нефт, а Грета тайничко се чудеше дали Теди иска да забогатее заради някакво странно желание да ѝ е равен в това отношение. Късно следобед, след като се погрижеше за Грета, той отиваше по черния път до земята на семейството му и копаеше под издължената сянка на един стар дъб. Използваше уред с кръгло свредло, което можеше да се удължава с различни накрайници; и докато слънцето блещукаше по мъхестите листа на ягодите, Теди ко- паеше дупка в земята.

И тогава Карлайл пристигна в Бейкърсфийлд. По онова време още се придвижваше с ръчно изработени патерици, които стигаха до лактите му и имаха релефни дръжки от слонова кост. Имаше и резервен чифт от сребро, който госпожа Уод го караше да използва за официални събития. Карлайл по-късно ѝ разказа, че през първата му вечер в испанската къща, докато Грета спяла, Теди го закарал да му покаже кладенеца.

– Не искам да ги разочаровам. – Теди говорел за родителите си в дървената къщурка с процепи между дъските, достатъчно големи, че да пропускат вятъра. Дупката в земята била широка колкото човешки крак и заобиколена от дървена платформа. Теди извадил проба от почвата с чаша, вързана на въже. Разгледали я съсредоточено. Теди погледнал към Карлайл все едно очаквал, че само защото учи в Станфорд, ще може да види нещо в чаша с черна пръст.

– Според теб там долу има ли нефт?

Карлайл погледнал кривия дъб в края на нивата и нагоре към вечерното небе и отвърнал:

– Не съм сигурен.

Прекарали там половин час под залязващото слънце, докато вятърът навявал прахоляк в краката им. Стъмвало се и звездите започнали да изгряват.

– Да се прибираме – предложил Теди и Карлайл, който никога не бе винил Теди Крос за всичко случило се с Грета, отвърнал:

– Добре.

Теди тръгнал към колата, а Карлайл го последвал, но патерицата му се заклещила в процепа между две дъски на платформата и куцият му крак пропаднал в кладенеца. Щял да се разсмее, само че го пронизала непоносима болка в крака. Теди чул вика му и хукнал обратно.

– Добре ли си? Можеш ли да станеш?

Карлайл не можел да стане, защото кракът му се бил заклещил в дупката. Теди се заел да разковава дъските с лост и те се разцепвали с трясък, отекващ из околните полета. Койотите в хълмовете виели, а Карлайл плачел, притиснал глава в рамото си. Минал цял час, преди да го измъкнат, а кракът му бил счупен. Нямало кръв, но кожата на прасеца изглеждала по-тъмна от слива. Теди завел Карлайл до колата и поел на запад в нощта, през цялата долина, а полетата се сменяли от ниви с ягоди в лехи със зеле, лозя и накрая орехови градини. Превалили планината и стигнали до Санта Барбара. Чак в полунощ доктор с монокъл се заел да намести крака на Карлайл, докато сестрата от нощната смяна топяла марли в леген с гипс. Много по-късно, почти призори, Теди и Карлайл най-сетне изтощени пристигнали обратно в испанската къща.