Дейвид Еберсхоф - Момичето от Дания

Грета все още спяла.

– Спи откакто излязохте – казала Акико, чиито очи били черни като кожата по прасеца на Карлайл. А когато Грета се събуди, се чувстваше твърде зле, за да забележи гипса, от който сипеше бял прах, откъдето минеше Карлайл. Грета забеляза праха и се чудеше вяло – както винаги, когато ставаше въпрос за домакинска работа – откъде се е взел, след което просто го изтупваше от табуретката. Осъзнаваше смътно, че Карлайл е получил някакво нараняване, но само толкова.

– О, добре съм – каза Карлайл и Грета не го разпитва повече, защото единственият начин, по който можеше да опише как се чувства, бе, че все едно е отровена. Поглеждаше към гипса и затваряше уморено очи. А когато лятото бе в разгара си, живакът удряше 43°С и Грета най-накрая роди, свалиха гипса на Карлайл. Бебето беше мъртво, но кракът на Карлайл бе в най-доброто си състояние от онзи ден, когато с Грета бяха шестгодишни. Той все още малко куцаше, но вече не се нуждаеше от патериците и можеше да слиза от втория етаж на испанската къща, без да се държи за парапета.

– Единственото хубаво нещо, което се случи в Бейкърсфийлд – казваше понякога Грета.

След този случай до края на брака им Грета мислеше за Теди Крос като за човек, способен на чудеса – когато го видеше да присвива съсредоточено устни, ѝ се струваше, че може да постигне каквото си науми. Но когато Лили каза същото за професор Болк, Грета погледна към Елба, преброи лодките, преброи момичетата на поляната и отвърна:

– Ще видим.

ЛИЛИ СЕ СЪБУДИ С ПИСЪК. Нямаше представа колко дълго е спала, но усещаше действието на морфина, тъй като клепачите ѝ тежаха твърде много, за да отвори очи.

Пронизителните ѝ писъци отекнаха по коридорите на Женската клиника и накараха сестрите и бременните момичета да настръхнат. Пареща болка раздираше долната половина на тялото ѝ. Ако имаше сили, щеше да надигне глава и да погледне към корема си, за да види дали там не гори огън.

Имаше чувството, че се рее над леглото и гледа надолу към себе си: малката Лили с изваяно от професор Болк тяло лежеше завързана под одеялото с разперени ръце, кожата от вътрешната страна на китките ѝ – зеленикава и гола. Краката ѝ бяха вързани с конопени въжета, от които висяха торби с пясък. Имаше по четири от всяка страна, закачени за въже, прокарано върху пищялите ѝ, за да не се сгърчват при спазмите.

Непозната сестра дотича в стаята. Имаше големи гърди и мустаци. Тя извика:

– Какво има? – и бутна Лили обратно върху купчината възглавници.

Струваше ѝ се, че пищи някой друг. За миг си помисли, че е Айнар: може би призракът му се надигаше у нея. Мисълта бе прашна и тя отпусна глава назад и затвори очи. Но продължаваше да пищи – не можеше да спре. Устните ѝ бяха напукани и разранени в ъгълчетата, а езика си усещаше като тънко, сухо парче плът.

– Какво ти е? – попита я сестрата. Не изглеждаше безкрайно заинтересована, все едно бе виждала подобно нещо и преди. Беше млада, с гердан от стъклени мъниста, впит в гърлото. Лили погледна сестрата с почти скрит в гънките на шията гердан и помисли, че я е виждала и преди. Косъмчетата над горната устна – и те ѝ бяха познати, както и гърдите, опънали престилката.

– Не бива да мърдаш, само ще стане по-зле. Опитай да лежиш непълно неподвижно.

Сестрата сложи на лицето ѝ зелена гумена маска; с крайчеца на окото си Лили я видя как отвърта дюзата на бутилката и пуска етер. Имаше смътен спомен, че се бе будила с писъци и преди; сестрата бе дотичала с подскачащи под престилката гърди и се надвеси над Лили, за да ѝ измери температурата. Нагласи въжетата върху краката ѝ и пъхна гладкия стъклен термометър под езика ѝ. Всичко това се бе случвало и преди. Особено конусовидната гумена маска, която прилягаше плътно върху носа и устата ѝ, сякаш някоя от фабриките по Елба с бълващи пушек комини я бе отляла от разтопена пластмаса и гума специално за нея.

Минаха няколко седмици, преди болката да започне да yтихва, но накрая професор Болк ѝ спря етера. Сестрата, чието име бе Хана, развърза торбите с пясък и освободи краката на Лили. Те бяха прекалено слаби и посинели, за да може да върви по коридора, но все пак отново можеше да седи по час-два всяка сутрин, преди ежедневната инжекция с морфин да се забие в ръката ѝ като жило на оса.

Сестра Хана караше Лили с инвалидна количка в зимната градина, където я оставяше да си почива до прозорец и саксия с папрат. Месец май беше и рододендроните навън бяха напращели от цвят. Покрай стената на лабораторията на Болк в наторените лехи лалетата се протягаха към слънцето.