Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Проблемът с нощта си остава неизменен. Как да я преживееш ?

Анри Мишо

Южният край на нос Антиб, 13 май.

Манон Агостини паркира служебния си автомобил в края на булевард „Гаруп“. Общинската полицайка затръшна вратата на старото „Рено Канго“, като проклинаше наум поредицата от събития, които я бяха довели тук.

Към 21 часа пазачът на едно от най-луксозните имения на Носа беше позвънил в полицейския комисариат на Антиб, за да съобщи за гърмеж от бомбичка или огнестрелно оръжие — във всеки случай необичаен шум, — който се е разнесъл откъм скалистата пътека в съседство с парка на имота. От комисариата не бяха отдали голямо значение на обаждането и го бяха пренасочили към общинската полиция, откъдето не бяха измислили нищо по-добро от това да се свържат с нея, макар че смяната й вече беше свършила.

Когато началникът й се бе обадил, за да я помоли да отиде да хвърли един поглед на крайбрежната пътека, Манон вече беше официално облечена, готова да излезе от къщи. Беше й се приискало да му отговори да върви по дяволите, но не можеше да му откаже тази услуга. Същата сутрин човекът й беше позволил да задържи реното след работно време. Личният й автомобил бе сдал багажа, а в тази съботна вечер тя се нуждаеше на всяка цена от превозно средство, за да отиде на важна за нея среща.

Гимназия „Сент-Екзюпери“, която бе завършила, честваше 50-ата си годишнина и по този повод на вечерното парти щяха де се съберат бившите й съученици. Манон тайно се надяваше да види там едно момче, което някога й бе направило много силно впечатление. Едно момче, различно от останалите, което тогава глупаво бе пренебрегнала, предпочитайки по-големи момчета, които се бяха оказали пълни кретени. Надеждата й беше съвсем химерична — тя дори не беше сигурна, че той ще присъства на партито, пък и вероятно изобщо не я помнеше, — но й се щеше да вярва, че най-сетне ще се случи нещо в живота й. Маникюр, прическа, пазаруване — беше се приготвяла цял следобед. Беше похарчила триста евро за права тъмносиня рокля от дантела и копринено жарсе, беше взела назаем от сестра си едно перлено колие, а от най-добрата си приятелка — чифт елегантни велурени обувки „Стюарт Вайцман“, които й убиваха.

Качена на високите си токчета, Манон включи фенерчето на телефона си и тръгна по тесния път, който се простираше на повече от два километра по крайбрежието, стигайки до вила „Елен- рок“. Тя познаваше добре това място. Когато беше дете, баща й я водеше да ловят риба в малките заливи. Някога местните жители наричаха този участък Пътя на митничарите или Пътя на контрабандистите. По-късно мястото се появи в туристическите справочници под живописното име Пътеката Тир Поал. Днес го назоваваха с по-безличното име Крайбрежната пътека.

След около 50 метра Манон се натъкна на бариера с надпис: „Опасна зона — достъпът забранен!“. В средата на седмицата бе имало силна буря. Големите морски вълни бяха причинили свлачища, които правеха непроходими някои участъци от крайбрежната алея.

След кратко колебание Манон реши да прескочи бариерата.

Южният край на нос Антиб, 1 октомври.

Изпълнена с радост, Венка Рокуел почти подтичваше, минавайки пред плажа Жолиет. Беше 10 часът вечерта. За да дойде дотук от гимназията, тя бе успяла да убеди една от приятелките си от първата година на подготвителния курс по хуманитарни науки, която имаше скутер, да я закара до булевард „Гаруп“.

Като пое по Пътеката на контрабандистите, усети, че я изпълва радостен трепет. Щеше да се срещне с Алексис. Щеше да се срещне със своята любов!

Духаше много силен вятър, но нощта беше толкова красива и небето беше така ясно, че се виждаше като посред бял ден. Венка обожаваше това място, защото беше диво и не приличаше по нищо на клиширания летен образ на Френската ривиера. Когато грееше слънце, човек бе покорен от бяло-охрения блясък на варовиковите скали и от безкрайните нюанси на лазурно синьото на водата в малките заливчета. Веднъж, гледайки към Леринските острови, Венка бе видяла дори делфини.