Гийом Мюссо - Момичето и нощта

Дълбоко в себе си винаги съм знаел, че има вероятност да настъпи този ден. Почти двайсет и пет години живях — или се преструвах, че живея — с този дамоклев меч над главата. Периодично се будех посред нощ, плувнал в пот, като си мислех за случилите се по онова време събития и възможността един ден те да бъдат разкрити. В такива нощи пиех таблетка лексотан с голяма глътка японско уиски „Каруизава“, но рядко успявах да заспя отново.

— Трябва да направим нещо — повтори моят приятел.

Знаех, че храни илюзии, защото точно ние в една декемврийска вечер на 1992 г. бяхме заложили бомбата, която сега заплашваше да разруши живота ни.

И двамата знаехме, че няма начин да я обезвредим.

След като заключих колата, отидох до бензиностанцията, която бе само на няколко крачки. Тя беше нещо от рода на американските смесени магазини и всички я наричаха „При Дино“. Зад бензиновите колонки се издигаше боядисана дървена постройка в колониален стил, в която се помещаваха малък магазин и приятно кафене с голяма, засенчена от навес тераса.

Отворих вратата. Мястото не беше много променено и все още притежаваше известен старомоден облик. В дъното на магазина високи столове ограждаха барплот от светло дърво, в края на който бяха поставени плата със стъклени похлупаци, пълни с разноцветни сухи сладки. В останалата част на помещението, както п на терасата, бяха разположени маси с пейки. На стената висяха емайлирани рекламни табели на марки, които вече не съществуваха, както и плакати на Ривиерата от Лудите години. За да поставят повече маси, бяха махнали билярдната маса и аркадните игри, които толкова често бяха стопявали джобните ми пари: „Изпреварване“, „Арканоид“, „Уличен боец 2“. Беше оцеляла само джагата — старата футболна маса „Бонзини“, покрита с протрито зелено сукно.

Не можах да се сдържа да не погаля футболната маса от масивен бук. На това място заедно с Максим бяхме играли часове наред всички големи мачове на „Олимпик“ Марсилия. Картини от тях изплуваха безразборно пред очите ми: хеттрикът на Папен по време на финалния мач за Купата на Франция през 1989 г., ръката на Пата1 2 в мача срещу „Бенфика“, легендарният гол с външната страна на десния крак на Крие Уодъл срещу „Милан“, онази знаменита нощ, когато осветлението на стадион „Велодром“ бе изгаснало. За съжаление, двамата не бяхме празнували заедно победата, която толкова бяхме очаквали — спечелването на Шампионската лига през 1993 г. По онова време вече бях напуснал Лазурния бряг, за да продължа образованието си в едно бизнес училище в Париж.

Потапям се в атмосферата на кафенето. Максим не беше единственият, с когото идвах тук след часовете. Най-незабравимите ми спомени бяха свързани с Венка Рокуел — момичето, в което бях влюбен по онова време. Момичето, в което тогава бяха влюбени всички момчета. Сякаш беше вчера. Всъщност беше преди цяла вечност.

Докато вървях към бара, усетих, че косъмчетата на ръцете ми настръхнаха, а спомените в съзнанието ми ставаха все по-ясни. Спомних си звънливия смях на Венка, леко раздалечените й предни зъби, ефирните й рокли, невероятната й красота, хладния поглед, с който удостояваше предметите. Спомних си, че в „При Дино“ през лятото Венка пиеше кока-кола чери, а през зимата си поръчваше чаша горещ шоколад с няколко бонбона маршмелоу, плуващи на повърхността.

— Какво ще обичате?

Не повярвах на очите си — кафенето все още се държеше от същата италианско-полска семейна двойка Валентини и веднага щом ги видях, малките им имена изплуваха в ума ми. Дино (Ама разбира се!) бе спрял да почиства кафемашината, за да ме заговори, докато Хана продължаваше да преглежда местния вестник. Той беше напълнял и бе оплешивял, тя вече не беше руса и се бе състарила. Обаче с времето двамата бяха започнали да си подхождат повече. Това се дължеше на регулиращото влияние на старостта — тя караше да повехне удивителната красота и понякога придаваше патина и лустро на хората с по-обикновена външност.

— Едно кафе, моля. Двойно еспресо.

Помълчах няколко секунди, а след това съживих миналото, призовавайки призрака на Венка:

— И една кока-кола чери със сламка и кубчета лед.

За миг си помислих, че единият от членовете на семейство Валентини ще ме познае. Моите родители бяха директори на „Сент- Екзюпери“ между 1990 и 1998 г. Баща ми ръководеше гимназията, а майка ми — подготвителните курсове1, и като такива ползваха жилище в кампуса. Така че аз често идвах тук. Срещу няколко безплатни игри на „Уличен боец“ понякога помагах на Дино да подреди избата си или да приготви прочутите си сладоледи, чиято рецепта знаеше от баща си. Докато жена му продължаваше да не откъсва очи от вестника си, старият италианец взе парите ми и ми подаде поръчаните напитки, но в уморените му очи не проблесна никаква искрица, че ме е познал.