Гийом Мюссо - Момичето и нощта

После внезапно осъзна, че Венка наистина диша.

По дяволите! Възможно ли бе това? Анабел я беше ударила по главата с чугунена статуетка. Освен това малката бе погълнала алкохол и хапчета. Наистина антидепресантите забавяха сърдечния ритъм, но и той самият не беше доловил никакъв пулс, когато преди малко беше проверил. Франсис долепи ухо до гърдите на девойката и чу ударите на сърцето й. И това бе най-прекрасната музика, която някога бе чувал.

Той не се поколеба нито за миг. Нямаше да убие момичето с лопатата, за да приключи всичко. Не бе способен да го направи. Франсис отнесе Венка до своя джип и я сложи на задната седалка. После се отправи към масива Меркантур, където имаше ловна хижа. Малка къща, в която понякога прекарваше нощта, когато ходеше на лов за диви кози в Антрон. Обикновено стигаше дотам за два часа, но сега поради затруднената пътна обстановка пътуването му отне двойно повече време. Вече се зазоряваше, когато стигна до границата на департамента Алп дьо От Прованс. Той положи внимателно Венка на дивана в ловната хижа, запали камината, донесе още няколко наръча дърва и сложи вода да заври.

По пътя много бе размишлявал и бе взел решение. Ако малката се събудеше, щеше да й помогне да изчезне и да започне всичко от нулата. Друга държава, друга идентичност, друг живот. Като в програмата за защита на свидетели. Само че трябваше да се справи сам, без подкрепата на някоя правителствена агенция. Беше решил да се обърне за помощ към „Ндрангета“. От известно време калабрийските мафиоти се навъртаха около него в опит да го уговорят да пере парите им. Той щеше да ги помоли да измъкнат Венка. Знаеше, че се забърква в демонично дело, но пък винаги бе смятал, че животът поставя човека само пред такива изпитания, с които той може да се справи. Доброто влече след себе си зло, злото — добро. Такъв бе неговият живот.

Франсис си приготви голяма чаша кафе, седна на стола и зачака. И Венка се събуди.

След това минаха дни, месеци, години. Някъде по света една млада жена, която бе оставила зад себе си едно изпепелено минало, се бе върнала към живота, сякаш се бе родила за втори път.

И така Венка живееше в някое кътче на света.

Това е моята версия на историята. Тя се основава на всички подробности и улики, които можах да събера по време на моето разследване — предполагаемите връзки на Франсис с мафията, паричните преводи, които бе пращал в Ню Йорк, случайната ми среща с Венка в Манхатън.

Харесва ми да мисля, че тази история е вярна. Макар и шансът нещата да са се случили по този начин да е един на хиляда. При сегашния напредък на разследването никой не може да опровергае напълно тази версия. Това е моят принос като романист към случая „Венка Рокуел“.

Завършвам разказа си, прибирам нещата си и напускам библиотеката. Навън, понесени от мистрала, пожълтелите листа се въртят вихрено в светлината на есенното слънце. На душата ми е леко. Животът ме плаши по-малко. Може да ме упреквате, може да ме съдите, може да ме стъпчете в прахта. Ала аз винаги ще имам подръка една стара химикалка и един смачкан бележник — моите единствени оръжия. Незначителни и в същото време могъщи.

Единствените оръжия, на които винаги мога да разчитам да ми помогнат да преживея Нощта.

Тъй с Ню Йорк ме свързва истинска любовна история, първоначално действието в моите романи се развиваше в Съединените щати. След това малко по малко то се премести отчасти във Франция. От много години ми се искаше да разкажа една история, която се случва на Лазурния бряг — мястото, където мина детството ми, и най-вече в град Антиб и околностите му, откъдето имам толкова много спомени.

Но не е достатъчно само да имаш желание, написването на роман е деликатен, сложен и несигурен процес. Когато започнах да пиша за този скован от снега училищен комплекс, за тези възрастни, сковани от спомена за младите хора, които са били, осъзнах, че моментът е настъпил. Ето защо действието в „Момичето и нощта“ се развива в Южна Франция. Изпитах огромно удоволствие, описвайки тези места, каквито бяха по различно време.

И все пак романът не е реалност, разказвачът не бива да се бърка с неговия създател — случилото се с Тома на тези страници си е само негово преживяване. Пътят „Сюкет“, „Нис Матен“, кафенето „Аркадите“, болницата в „Ла Фонтон“ наистина съществуват, но са претърпели художествена промяна. Колежът на Тома, неговата гимназия, преподавателите, роднините и приятелите му са напълно измислени и са съвсем различни от моите спомени от младостта ми. И накрая искам да ви уверя, че все още не съм зазидал никого в стените на физкултурния салон.